Кочината на лузърите

Забавен е животът в България. И понякога те среща с трагични хора. Драмата в живота им е продиктувана от несъответствието между желания и способности. Напъните да изглеждат важни в собствените си очи и тези на другите са комични. Неистовата амбиция да са популярни е смешна. Да нахранят егото си е мисията им в живота. По принцип те са безполезни - освен за себе си и себеподобните им лузъри. За съжаление в България има много такива хора. Нищо не може да спре походът им към слава. Те търсят скандала, охулването, не боравят с факти, а с измислени квалификации. Тези лузъри познават само езика на омразата. Те не признават морал, етика, приятелство, колегиалност. Ще минат през трупове, ще предадат майка си, приятелите си - само за да нахранят жалкото си его. Тези хора ако могат ще спят в телевизионните студия. Те жадуват да говорят, да поучават, те са пенкелери. Имената на тези хора нямат значение. Те се имат за последна инстанция. Смятат, че само те имат право да пишат или говорят за определени хора или събития. Да общуваш с подобни лузъри означава да слушаш само колко са велики. Това е досадно. Тези хора са досадни, но са част от пейзажа. Никой не може да им помогне, няма и смисъл. Единственото, което може да се направи е да бъдат оставени да ровят. В кочината, която за тях е лъскав дворец. Мъдрите хора знаят, че ако хвърлят камък в кочината ще се опръскат. И затова стоят далеч от нея. Защото спазват максимата: " Не се въргаляй с прасе в калта! За разлика от теб на него ще му хареса."

Иво Югов