Коя е подходящата за България държавна форма: монархията или републиката?

Поставеният в заглавието въпрос е основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно, същностно значение. Той е пряко свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Затова тук всички особени интереси трябва да заглъхнат: от значение е само жизненият интерес на народа. 

Ако все пак някой ден ни дадат(или сами си извоюваме) правото на избор, то само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата форма за нашата страна. Защото за дадената традиционно, т.е. за вкоренената държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, именно поколенията, които са създавали и живели в държавата много преди нас изобщо да ни е имало!
А това е особено важно за разбиране в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическите волунтаристи, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице сякаш в максимална степен.

Държавата, както е известно, може да бъде или монархия, или република. Тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за морала на политиците.
Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) на държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цяло и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце.
Защото многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!

Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия.
(Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.)

Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици.
При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство.
Например фактът, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа е била да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателен: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.

Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията.

Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията. Държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност.
Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!). 

Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист, да не говорим пък за агент на Държавна сигурност, какъвто е последният ни, още не отишъл си президент!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, държавното ръководство на цяла една нация.

Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!). Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр.

Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това. Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н.

Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е истински независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения.
Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 60 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г. !

П.П. Какво е Монарх?

Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес.
Още философът Тома от Аквино е забелязал най-важното:

Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.

Партиите, съзнавайки временността на "царуването" си, преходния характер на своята власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т.е. принципът тук е "След мен и потоп…".

Източник:
http://humaig.blogspot.com/2011/09/1.html
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.