А вие взехте ли си двайсетте лева?...

-       Това твойто ли е?

-       Мхм! – кимам и се приготвям да я нокаутирам с хиляда и не знам колко страници, ако посегне.

-       Ти ходи ли да гласуваш, ма, лельо?

-       Да, още сутринта.

-       И взе ли си двайсетте лева?

-       Не. Аз гласувам за когото си искам. – сопвам се, с което си заработвам един безкрайно учуден и презрителен поглед.

Очевидно заради този ми безкрайно тъп в нейните очи отговор малката мургавелка завинаги ме определи като безнадежден случай на олигофренизъм. Беше поглед в смисъл: "На пръв поглед не ми изглеждаше толкоз тъпа овца." Изсумтя и се изнесе скорострелно, може би за да не се зарази.

Онези, които ме познават, са наясно с политическата ми ориентация, а тя общо взето се припокрива със същата на бай Ганьо (не ми е приятно да си го призная, но – факт!): „Всички са маскари!” Без изключение! Точка (ако мога да цитирам Сергей Станишев)! Обаче въпреки това започвам да се чудя как пък през всичките тия демократични (а-а-алелуя!) години не се намери поне един мижав представител на политическата класа, който да предложи да ми купи гласа. И се замислям дали пък това не е някаква нова форма на дискриминация, за която да подам жалба или нещо такова. Все трябва да има начин да си избия двайсетте лева.

Не ме разбирайте погрешно – гласът ми не се продава, въпреки че  не го смятам за чак пък такава безценна скъпоценност, за каквато го превъзнасяха знайни и незнайни типове из всички възможни телевизионни ефири. Но все пак поне веднъж така… поне за опит…

Поне веднъж, ама нъцки! Сигурно щото не съм мургава. Или пък не се класирам по образователен ценз – твърде висок ми е. Или по IQ може би. Все повече намирисва на дискриминация!

Оглеждам се за малката, която очевидно е доста по-навътре в нещата от мен, за да посъбера още малко инфо, но тя вече е отпрашила към някоя от детските площадки наоколо. Кой ли ги дава тия 20 лева? Не че нещо – да си знам за следващия път. Явно и това е като със социалните помощи – малцинствата винаги са доста по-навътре в нещата от нас, дето по необясними причини все още ни водят мнозинство.

Значи ония, негрОмотните, сега са всеки с по 20 лева в джоба. Поне. Някои – сигурно и с повече, но не по-малко. А аз, съм с 2,20. Словом – два и двайсет. Колкото за кафе и кóла, ако искам довечера да остана без хляб.

Не много часове по-късно обаче попадам на репортаж, в който някакви хора са на път да се сбият за кило кренвирши в един магазин. Магазинът от кадрите ми навява натрапчив спомен за едно друго време – за купонна система, празни рафтове, режим на тока… После разбирам, че хората, дето се дърлят като изгладнели улични кучета за кренвирши, са миньори от Бобов дол и близките им. Предполагам, че там също не е имало по 20 лева. Става ясно, че не е имало нищо, освен химерични обещания за филета и контрафилета, ама друг път. Като във вица. Тя цялата история е като виц всъщност, само дето накрая някак си не виждаш смешното. Щото го няма. Освен може би докато слушаш как шефът на миньорите им обяснява като на не особено интелигентни хлапета, че не е дошъл, за да им се кара, а за да им рапореди за кого точно трябва да се гласува, щото иначе… аванси… мрън-мрън… филета и контрафилета… мрън-мрън… съкращения… мрън-мрън… Пък ако гласувате за Наш`та Партия Велика... мрънмрън... ще цъфнете и ще навържете. Тъй де. С Наш`та Партия Велика на власт ще бъде като в оня виц за македонците – жито као дренки! Ама друг път нали…

Ей, това шефовете в България като че от калъп някакъв ги вадят! Не го знам кой е тоя на мината, ама имам чувството, че го познавам болезнено лично. И също толкова болезнено искам да му причиня нещо много, ама много… болезнено. И на майка му! От друга страна тя женицата може пък да не е виновна, че е отгледала един съвършен идиот. Още едно потвърждение на правилото, че в другите държави най-некадърните ги уволняват, а у нас в България ги правят шефове. (Или политици може би?!...) Традиция някаква. Необяснима и неизкоренима като традицията на ромите да се женят още преди да са спрели да бозаят.

-       Маме, това политиците много мръсна сган, бе! – възмутено споделям със сина ми поради липса на друг събеседник наблизо.

Котките и папагалите не се броят – те са само за по-битови теми.

-       Да! – кресва той моментално.

Само да спомена, че той е на годинка и пет месеца. Обаче е много умен. Може би повече отколкото допускам.

-       Сигурно и тоя път са се скъсали да плащат в пари и кебапчета. – продължавам аз.

-       Да!

Добре де, малкият така или иначе на всеки въпрос отговаря с „да” през последните три месеца. И винаги е супер ентусиазиран. Но в случая някак си на място се получава.

-       Май трябваше и ние с тебе да си вземем двайсетте лева, вместо да бием път в тая жега за нищо.

-       Да! – и за всеки случай от себе си добавя едно: - Папу!

Определено е в час, м? Папуто му е майката по избори. Детето май се ориентира доста по-добре от майка си, която продължава да настоява, че ще гласува по съвест, със или без двайсет лева.

Ами вие? Взехте ли си двайсетте лева?...