Фалшифицирали са и Ботев:(((((

Откраднатият Ботев

     Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите. Затова не е чудно, че дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половинстраничен текст, озаглавен „Символ-верую на българската комуна”. Официалните издания се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането на въпросното „Верую” дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш бе писано от съвременник. 
     Слабо известен е фактът, че това „Верую” се появява на бял свят късно – половин век след смъртта на Ботев. Основна заслуга за това появяване имат двама човека: Велико Попов, приятел на Ботев от емигрантските му години и известният ботевист Михаил Димитров. Димитров е автор на едно интересно, но идеологически оцветено изследване на Ботев от 1919 г. и член на БКП от 1920 г. След 1944 г. по политически причини става академик, ръководител на института „Христо Ботев” и така на практика получава монопол върху ботевистиката в България. 
     През 1924 г. той научава от В. Попов, че последният е притежавал интересни документи от Ботев, но през 1887 г. бил посетен от Захари Стоянов (тогава Захари събира материали за Ботевата биография), който му ги взел, а у Попов останали преписи от тях. 
     М. Димитров пожелава и получава през юли 1924 г. текста на ”Верую"-то, подписан: „Хр. Ботйовъ, Галацъ, 20 Априлъ 1871 г.” По-късно, през есента на 1925 г. получава и текста на телеграмата, изпратена до Парижката комуна. Той, обаче, не издава тези документи. "Верую"-то е публикувано от Г. Бакалов чак през 1934 г. със странното обяснение, че го е намерил в Московския централен архив като донесение на руския консул в Галац. 
     През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) изследване, в което оспори принадлежността на "Символ-верую на българската комуна" и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев. Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто” в късен текст от 1924 г., писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна. В текста има фактически грешки: например, до април 1874 г. Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”. Прилагателното “единен” („единний”), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние. Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения. 
     Очевидно сме изправени пред литературна фалшификация. Следващите редове разглеждат някои подробности по станалото, както и причините за нея.
www.lechitel.bg/newspaper.php