Историята на Хобсбаум

Във връзка със смъртта на Ерик Хобсбаум британският вестник "Гардиън" подготви компилация от цитати от книгите му по някои теми като историята, комунизма, джаза и др.

Предлагам Ви подбор и превод на някои от тях.

За историята

„Историческата памет вече не е сред живите. Разрушаването на миналото или поне на социалните механизми, които свързват нечий съвременен опит с този на по-ранните поколения е една от характеристиките и един от мрачните феномени на края на 20. в. Повечето млади мъже и жени в края на столетието израстват посред постоянно траещо сега, настояще, страдащо от липса на органическа връзка с общественото минало. Това прави историците, а техният занаят е да помнят това, което останалите забравят, много по-важни в края на второто хилядолетие отколкото когато и да било преди. Но поради изтъкнатите причини те трябва да бъдат нещо повече от прости хроникьори, хора, които припомнят или компилират, въпреки че това също са важни техни функции. През 1989 г. всички правителства и външни министерства в света щяха да спечелят от семинар, посветен на мирното съществуване след двете световни войни, урок, който те явно са забравили.”
"The Age of Extremes", "Little Brown", 1994 г.

За комунизмa

„Месеците в Берлин ме превърнаха в комунист за цял живот или най-малкото в човек, чийто живот би загубил своята същност и значимост без политическия проект, към който аз бях привързан като ученик, въпреки че този проект се провали зрелищно, и, както зная сега, е бил обречен да се провали. Мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен, така както изтритите текстове очакват да бъдат възстановени от експертите, скътани някъде на хард-диска на компютъра.”
"Interesting Times", "Little Brown", 2002 г.
За варваството и прогреса

Преди 1914 г. единствените данни, извън астрономията, измервани в милиони, са били населението на страните и индустриални и финансови статистики. След 1914 г. обаче ние започваме да измерваме броя на жертвите в подобни мащаби – жертвите дори от локални войни (Испанската, Корейската, Виетнамската), а най-големите дори в десетки милиони; броя на принудително преселените или изпратени в миграция (гърци, немци, бежанците в индийския суб-континент, кулаците), избитите при геноциди (арменци, евреи), да не говорим за починалите от глад или епидемии. Не можем да обясним тези милиони с нарастването на броя на населението в нашия век, тъй като много от тях се случват и в райони с не чак толкова бързо нарастване на населението. Хекатомби от този размер са далеч отвъд въображението на 19 в. и тези, които наистина се случват намират място в свят на назадничавост и варваризъм извън обхвата на прогреса и „модерната цивилизация” и са били със сигурност обречени да се отдръпнат пред лицето на универсалното, ако не нееднакво, превъзходство. Жестокостите в Конго и Амазония, скромен по съвременните стандарти, толкова шокират епохата на империите – засвидетелствано в „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад – просто защото показват регреса на цивилизования човек назад към диващината. Състоянието на отношения, към които ние сме привикнали, в които мъченията отново стават част от полицейските методи в страни, гордеещи се с дългата си традиция на цивилизованост, няма просто да отблъснат дълбоко политическото мнение, но може да бъде оправдано, считано за ново изпадане във варварство, които е отишло срещу всеки наблюдаем исторически тренд на развитие от средата на 18. столетие насам.

След масовата катастрофа от 1914 г. и нарастването на варварството става интегална и очаквана част от цивилизования свят толкова много, че маскира продължаващата и поразителен напредък на технологиите и на човешкия капацитет да произвежда и дори на неопровержимите подобрения в човешките социални организации в много части на света, докато стане невъзможно тяхното пренебрегване по време на гигантския напредък на икономиката по време на третата четвърт на 20 в. Материалното развитие на по-голямата част от човечеството, да не забравяме и познанията на човека и контрола му върху природата, и желанието да виждаме историята на 20. в. като прогрес е наистина е по-силно, отколкото е било през 19. в. Въпреки милионите загинали европейци, оцелелите се оказва, че са много повече, по-високи, по-здрави и дълголетни. И повечето от тях живеят по-добре. Причините защо имаме навика да мислим нашата история като прогрес са очевидни. Но дори и тогава, когато проресът през 20. в. е най-малко възможно да бъде отречен, предвижданията сочат не продължаване на възхода, а възможността, може би дори неизбежността, на катастрофа: друга, още по-смъртоносна световна война, екологична катастрофа, триумф на технологиите, правещ света необитаем за човечеството или каквато там форма кошмарът взема. Ние бяхме научени от опита на нашето столетие да живеем, очаквайки апокалипсис.
"The Age of Empire", "Little Brown", 1987 г.