МЪРЗЕЛ

Казвам се Теодорос Папуляс, неженен, шестдесет годишен рентиер. Обичам слънцето на Самотраки, затова днес живея в малко хотелче, разположено сред буйната зеленина на острова. Дните си прекарвам на плажа или изтегнат на терасата на хотела с чаша ледено узо в ръка и си спомням хубавите и лошите моменти в живота си.
       Гонен от безработицата в родината ми, в края на 1984 година заминах за ЮАР. Установих се в Блумфонтейн - столицата на провинция Фрий Стейт, голям град с население  над триста хиляди жители, разположен във вътрешността, на заобиколената от три океана държава. Блуфонтейн е очарователен град, наричан още „градът на розите”, тъй като изобилства от тези прекрасни цветя. Намерих си работа в средно-голяма по онова време компания, която впоследствие се разрастна. Въпреки счетоводната си диплома от Атинския икономически университет започнах работа в производството. Произвеждахме интериорно оборудване за автомобили. Скоро обаче, се отвори място за счетоводител и аз успях да го заема. Две години по-късно вече бях главен счетоводител на клона на компанията.
         В онези времена, животът ми беше подреден и щастлив. Бях млад, здрав и имах  добре платена работа. Доходите ми даваха възможност да изпращам парична помощ на майка ми, която отглеждаше по-малките ми братя и сестри и да отделям значителни суми, които търпеливо спестявах за времето, когато няма да мога или няма да искам да работя, като същевременно поддържах приличен стандарт на живот. Карах хубава кола, бях наел малка къща в предградията, имах домашна прислужница и готвачка. Обичах природата и при всяка  възможност пътувах извън града. Саваната започваше от предградията на Блумфонтейн. Излизайки извън града, вие може да видите дивите животни - гепарди, лъвове и леопарди, почиващи си под сенките на дърветата. Това беше едно от нещата, които ме привлякоха за да избера това дивно кътче от света, за място, където да устроя живота си. При всяка възможност зареждах хладилната си чанта със сандвичи,  безалкохолна бира и портокалов сок и поемах към пущинака, където се наслаждавах на гледките.
        Живеех вече двадесет и шеста година в ЮАР. Един неделен ден, в края на октомври, натоварих отново хладилната чанта на задната седалка на БМВ-то си, свалих гюрука и наслаждавайки се на свежия пролетен въздух, поех към саваната. Когато пристигнах на любимото си място, извадих от багажника старо одеало и го постлах върху тревата, свалих хладилната чанта и се изтегнах на сянка. Времето беше приятно, въздухът изпълнен с аромата на пролетни цветове и беше тихо и спокойно. Птиците изпълваха тишината с многобройните си песни. Внезапно чух необичаен шум. Надигнах се. В следващия миг усетих силен удар в тила си и от пронизващата болка загубих съзнание...
       Идвайки на себе си разбрах, че ръцете ми са вързани зад гърба ми, аз съм по бельо, на главата ми е сложена някаква текстилна торба с няколко малки дупчици, през които видях трима черни мъже, единият от които пребъркваше джобовете на сакото ми, а другият на панталона ми. Третият беше запалил двигателя на автомобила ми и даваше нареждания на другите двама на английски и това ми даде възможност да разбера, че той нареждаше на двамата, които нарече Нкосазана и Дламини да ме ликвидират и да ме закопаят. Те започнаха да мърморят, че не им се копае и че има само една лопата и ако иска да бъда закопан, за изкопае той дупката..
       С мъка се изправих и започнах да се моля на нападателите си, да пощадят живота ми. Обещах им, че няма да подам оплакване за нападението и им казах да вземат каквото искат, но да ме оставят жив. Те ми се развикаха..., първо със заплахи да мълча, после със заплахи да спазя обещанието си и на раздяла единия от тях ме халоса с лопатата по главата, вследствие на което отново загубих съзнание.
         Когато се свестих беше привечер. Успях по някакъв начин да достигна до шосето, където добри хора ме прибраха и откараха в болницата. След като ме позакърпиха, си тръгнах от болницата, от Блумфонтейн и от ЮАР. Благодаря на бога, че останах жив! Аз дължа живота си на мързела на хората. Баща ми на времето не ме искал, защото били много млади с майка ми, но го домързяло да извади навреме каквото трябвало и майка ми забременяла... Когато съм бил три годишен, един ден станала авария в електрическата инсталация на блока ни, а майсторът, който правел ремонта, толкова го мързяло, че работил едва-едва, като се бавил няколко часа, което съвпаднало с това, че ме оставили за малко без надзор, а аз съм бъркал в контактите с един пирон, докото ужасената ми майка не ми го изтръгнала от ръцете. Минута по-късно токът дошъл. И накрая онези мързеливи обирджии, които не реализираха напълно пъкления си план, да ме убият и закопаят, за да прикрият престъплението си, но не го направиха поради мързела си да копаят...

Та ви казвам, днес ме има, благодарение на мързела на някои хора.

КД
2014

Прочетете и останалите разкази в блога: http://kpd.blog.bg/