За тези, които ни научиха на човещина

Това е едно момче, родено преди 25 години в малкото 45-хилядно градче Сан Луис Обиспо в Калифорния. Още от ранна детска възраст Крис е запленен от футбола, или както е известна играта в Америка - "сокър". Иска да играе като полеви играч, но треньорите му казват, че или трябва да стане вратар, или въобще да се откаже от мечтата си.
Сейц се съгласява, а това по-късно му помага да влезе в колежа на Мериленд, където играе за университетския отбор. През 2007 година попада в драфта на МЛС, избран е под номер 4 от Реал Солт Лейк. И някъде тук ще спрем с чисто футболната страна на нещата.
През 2008 година вратарят и всичките му тогавашни съотборници в Солт Лейк се регистрират като потенциални донори на костен мозък. Правят го в знак на подкрепа към халфа на тима Анди Уилиямс, чиято съпруга Марша се бори с рядка форма на левкемия.
Времето минава, Крис напуска Юта, минава през скромния Кливланд, през Портланд и Филаделфия, за да се озове в Далас през 2011 година.
През изминалото лято Сейц и съотборниците му релаксират след тежка тренировка, играейки компютърни игри. В един момент обаче Крис получава имейл, а думите "костен мозък", "донор" и "съвпадение" се набиват на очи.
Тъй като играчът още фигурира в списъците с потенциални донори, от центъра в който се е регистрирал го информират, че са намерили пациент, който има
жизненоважна нужда от трансплантация,
а Сейц е перфектното съвпадение. Дали да помогне на съвършено непознат човек, или да се откаже и да продължи кариерата си на резерва на Кевин Хартман, титулярният страж на Далас?

Може би, ако чичо му не се бе разболял от левкемия, Крис щеше да игнорира съобщението. Но когато нещо такова се случи в семейството ти, няма как да не погледнеш с друго око на подобни проблеми. Да си спомниш за прекрасните мигове, за прекараните заедно празници, за всички страхотни моменти, които сте изживели заедно. Та нали и нечий друг чичо има нужда от помощ сега, нали някое друго семейство ще страда ако не помогнеш, но си имал тази възможност!?
Времето обаче не беше добро. Точно средата на кампанията, Далас се бореше за място в плейофите, а друг резервен вратар освен Сейц нямаше.

Щяха ли да го пуснат от ръководството да стане донор?

"Никога не можеш да си сигурен как точно ще реагират хората, когато им поднесеш такава информация. Футболът е бизнес, а нещо подобно може да му навреди. Но все пак, тук става дума за нещо много по-голямо от бизнеса или играта. Просто се надяваш, че ще те разберат", заяви преди време Крис пред ESPN.

Самата процедура по изваждане на костен мозък не е никак лека. В долната част на гърба се пробиват две дупки, във всяка от тях се вкарват по 32 игли, които намират необходимата тъкан, която после ще бъде инжектирана на болния. За всеки средностатистически 25-годишен донор това би означавало няколко дни на легло и поне 2 седмици почти пълна почивка. За Крис обаче нещата стояха по различен начин. Той е вратар, непрекъснато се хвърля да спасява топки,
усложненията може да са фатални.

В края на краищата президентът на Далас Дъг Куин, оцелял след тежка битка с рака, дава разрешение на Сейц да стане донор. Вратарят е повече от щастлив: "Ако не го бях направил, вероятно щях да се застрелям. Винаги щях да се питам що за човек съм, това щеше да ме тормози. Ако нещо такова се случи с мен или годеницата ми Кейт, щях да се моля на хората за помощ. Имах шанса да помогна, и просто трябваше да го направя", разказва Крис. А точно когато той се решава на тази стъпка, Кейт му съобщава, че е бременна с първото им дете…
Сейц няма да разбере какво се е случило с получателя на костния му мозък поне до началото на 2013 година, не се знае дали Далас ще удължи изтичащия му договор, но той не съжалява: "Да пропусна част от сезона бе много трудно за мен, но щеше да ми е много по-трудно, ако бях отказал. Вината щеше да ме изяде жив. За да бъда човека, който искам да бъда, трябваше да го направя. За нищо не света не бих променил решението си, дори да се върнем в началото на процеса. Надявам се, че и други ще последват примера ми", завършва Крис.

И наистина, не е много често, когато виждаме футболисти да правят такива жестове. Във времена, когато спортът биваразкъсван от корупционни скандали, от грозни расистки прояви,хубаво е, че има хора, които дават точния пример, които поставят играта в малко по-добра светлина.

Спомняме си за Пиермарио Моросини, бедният младеж, който получи инфаркт по време на мач на неговия Ливорно срещу Пескара през миналия сезон и почина малко по-късно. След смъртта му стана ясно, че е изгубил родителите като тийнейджър, че брат му също е починал, че сестра му е много болна, и че само той се е грижил за нея. Тогава от Удинезе, чиято собственост бе Моросини, и от Ливорно, обявиха, че ще подпомогнат финансово сестрата на футболиста, ще се грижат за нея. Жест, който заслужава само уважение и нищо друго.
Ашли Коул е един от най-ненавижданите хора в английския футбол, но преди няколко месеца и той демонстрира, че има сърце. След изгубения финал за Къмюнити Шийлд от Челси срещу Манчестър Сити, той подари сребърния си медал на едно 7-годишно дете, фен на гражданите. Странен жест, който далеч не е толкова смел или затрогващ, колкото тези на Сейц или на италианците, но все пак те кара да се усмихнеш. Точно така, както и малкият Бейли Маклоугън се ухили, невярващ на късмета си, че на такава ранна възраст
притежава нещо толкова ценно.

Или пък Огучи Ониеу, който пожела да продължи договора си с Милан преди години, но без да получава заплата. И това само защото се бе контузил и бе пропуснал голяма част от предния сезон. Да, същият този Ониеу, който по времето, по което играеше за Стандарт Лиеж бе обиждан от привърженици и от съперници, включително Йеле ван Дам, който го бе нарекъл "мръсна маймуна"! Кой от двамата е по-достоен, скромният Огучи, или агресивният ван Дам?

За съжаление наистина рядко виждаме достойни прояви на големите звезди на футбола, освен ако те не са организирани от клубовете им, или от някоя организация, която ги спонсорира. По-често ще прочетем за някой, който се е напил и е катастрофирал, или пък се е скарал за пари с мениджъра си…Но хубавото е, че има хора като Крис Сейц, като Огучи Ониеу, които ни показват, че и сред футболистите има стабилни и истински мъже. Нито Крис, нито Огучи са суперзвезди, които ще спечелят много трофеи или огромни суми пари. Но те спечелиха сърцата ни. Така че, съжалявам, сър Шенкли, понякога животът е по-важен от футбола! Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.