10 декември – Международен ден за правата на човека

Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е преведена на поне 375 езика и диалекта, което я прави най-превеждания документ в света. От 1950 година по този повод на този ден се отбелязва Международния ден за правата на човека.

Декларацията е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони.

Историята на моралните и ценностни принципи, заложени в Декларацията, може да бъде проследена в развитието на различни религиозни вярвания и културни традиция по целия свят. Европейските философи от ерата на Просвещението разработват Естествени закони (на латински: lex naturalis), според които всички човешки същества се раждат в едно присъщо и естествено "добро" състояние.

От този факт те стигат до заключението, че трябва да съществуват и фундаментални права, които да важат за всеки един човек. Вижданията на тези философи постепенно изграждат единна концепция, която става основа за приемането на Декларации на правата в Англия и САЩ и Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция.

Първите международни документи от подобно естество са Женевската конвенция от 1864 г., отнасяща се до защитата на ранени противникови войници и на медицинския персонал, грижещ се за тях, и Хагската конвенция от 1899 г., която забранява употребата на химически оръжия.

Натискът за приемане на международен документ от подобно естество набира сили по време на Втората световна война. В обръщението си за състоянието на Съюза през 1941 г. американският президент Франклин Рузвелт призовава за защита на четирите, както той ги нарича — "най-важни", човешки свободи: на словото и изразяването, на религията и вярата, свобода от лишения, свобода от страх. Те са гравирани на неговия мемориал във Вашингтон.

Това изявление дава тласък на движението, целящо да запише защитата на човешките права част в мирния договор със загубилите войната страни. Подписаната през 1946 г. Харта на Обединените нации "утвърждава вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на човешката личност" и задължава всички страни членки "да работят за общото зачитане и осъществяване на човешките права и основните свободи за всички без разлика по отношение на раса, пол, език или религия".

Престъпленията срещу човечеството, извършени от Нацистка Германия, са силен катализатор на движението за защита на човешките права. След като информацията за жестокостите, причинени по време на войната, стават публично достояние, в ООН се формира становището, че Хартата на Обединените нации твърде общо формулира тази материя.

Разпоредбите на Хартата могат да придобият някаква сила само с приемането на всеобща декларация, която изрично да упомене всички човешки права. Като резултат в рамките на Обединените нации е формирана Комисия за правата на човека, която да разработи всеобщата декларация.

Главна роля в изработването на Декларацията играе канадецът Джон Питърс Хъмфри, който току-що е назначен за директор на новосформирания отдел за правата на човека. Задачата му е възложена лично от генералния секретар на ООН.

Останалите членове на комисията за разработване на Декларацията са подбрани така, че да представляват възможно най-широко световната общност. Сред по-известните членове на екипа се открояват имената на Елеонор Рузвелт, съпруга на починалия вече тогава президент на САЩ Франклин Рузвелт, назначена за председател, нейният заместник – Пенг-чун Чанг, докладчикът Чарлз Малик, Рене Касен, Александър Богомолов и други.

Декларацията е приета без гласували против. От гласуване се въздържат представителите на 8 държави: Саудитска Арабия, ЮАР и държавите от социалистическия блок. Сред тях обаче не е България, която става член на ООН едва през 1955 г.