Александър Хаджииванов, Киото

Не ме свърта на едно място, защото имам много работа за вършене. С всеки става така, независимо какво казват хората – важната работа винаги се оставя за последно.

В пристъп на ярост към всичко и всички изчиствам хладилника, остъргвайки три килограма лед от камерата, вследствие на което най-накрая се освобождава място за половината пакет замразен грах, а хартията от някакъв кашон за бира, залепнала за едното рафтче в хладилника от шест месеца насам, най-накрая бива отстранена с гореща вода и малко веро.

Разглобявам поставката за чинии, превръщайки я в поставка за чаши, висяща от стената на четири парчета канап. Ако не стане земетресение, чашите би трябвало да останат цели докато се изнеса от къщата. Мивката бива основно почистена, един чувал с непотребни дреболии бива изхвърлен, както и половин бурканче люти чушки отпреди космическата ера, а аз бивам изкъпан. Ха!

Ммммм...още подскачам като пумпал...

Свивам цигарка и се замислям върху живота от нещата, дето викат братя Мангасарян. Не би трябвало да е толкова трудно да заспиш, особено след като си извършил куп геройства за час и половина, но Природата очевидно е на друго мнение. Пак се отплеснáх от темата.

Интернет е чудесно нещо, да знаете – цял час се забавляваме с приятелката ми по Skype, тя ми чете смешки от някаква книжка, докато аз й обяснявам как да си инсталира някакви шрифтове, а Идилията тропа на вратата.

Пак не ме свърта.

Деебиш.

Трябва да е заради глада. Събудих се по обед, затова обядвах с кафе, цигарка и книжка (книжката само я четох...), а за следобедна закуска се спрях на риба и бяло вино. Страхотевично. Приятелката ми ми дава завидно гениалната идея да се забавлявам, докато я няма. Ейййййй, как не съм се сетил!!!

Казвам „Чао” и се отправям към близкия денонощен магазин, за да си взема нещо, което ще има ефекта на домашна лоботомия – от едно (не)известно време се опитвам да не пия бира, защото скоро няма да мога да си виждам пръстите на краката от коремчето, но това не ме спира да грабна две бирички от хладилника на магазинчето, като преди това обстойно обсъждам със себе си как е недопустимо да ти продават сто и петдесет грама пържено пиле, опаковано в двеста грама пластмаса.

Касиерът се държи много учтиво, чудя се дали не е разбрал, че обсъждам стоката му със себе си. Е, няма да си купя храна оттук, ако ще да припадна от глад. Добре, де, взех си шоколадче, KitKat – котките вървят с бирата.

Моят верен велосипед ме докарва до отсрещния бряг на Голямата Шестлентова Улица, по която в 1:15 сутринта не се движат никакви превозни средства, освен шейната на Дядо Коледа. Бъзикам се, само Снежанка беше там, на тротинетка.

О, Небеса!

Кръчма, отворена. Кръчма. Отворена. Кръчма точка

Побеснявам, когато се сещам, че не съм си взел тютюна. Ама кой си взима цигарите, когато излиза за пет минути до денонощното? Не и аз, за което се проклинам собственоръчно докато отида до вкъщи да оставя бирата и шоколадчето и да си прибера тютюна. Въх, ценни 10 минути - пиши ги отишли!

Кръчмата се казва „Голям Късмет” – ама май аз наистина съм голям късметлия, щом съм намерил отворена кръчма толкова късно (или рано – хора много, нрави всякакви). Предпазливо бутам ресните на мухогонката и питам: „Работите ли още?”

„МММммммм...” – отговаря ми се отвътре. Звучи обещаващо.

Влизам и сядам. Няма увертюри: „Да започнем от пиенето. Какво ще обичате?”

„Наливна биричка”, казвам.

„Добро!”

Мълчание. Оглеждам внимателно заведението, двамата зад бара (Дамата и Чичето) и единствения друг Клиент. Не ми приличат на Якуза, затова смело си запалвам цигарка и се правя, че не ми е интересно.

Не че не ми е интересно - умирам си от любопитство, но не го показвам, а чакам разговорът да дойде от другата страна – аз няма как да започна разговор, защото няма очевидни теми, които да подхвана. Те, от друга страна, имат – аз съм като трънче в лапата на лъва и той ме гледа повече с любопитство, отколкото с раздразнение. Забелязвам, че работното време е до 1:30 – имам 3 минути да си изпуша цигарата, да си изпия бирата и да се омитам.

„А какво ще обичате за ядене?”

Евалла, Чиче.

„Какво ще ми препоръчате?”

„Печени кюфтенца на шишче...”

„А колко са големи?”

Чичето бръква зад тезгяха и вади микроскопични шишчета с по три кюфтенца на тях. Е няма що:

„Дай две!” – днес съм щедър към себе си. Как ли щеше да реагира на „Дай двайсет и две!”??

Скарата започва да пуши, а аз междувременно си поръчвам и пържено пиле, за да не остана хептен гладен след кръчмата. Дамата ми носи бира и зеле и варен зелен фасул като мезе към бирата. Адски калорично.

Мълчанието започва да придобива чертите на тягостно такова, когато изваждам пакета с тютюн и си свивам цигарка. Клиентът ме гледа с премрежен поглед и примлясква, очевидно е дехидратиран. Следва Пробив от страна на Чичето:

„А г-н клиентът от коя страна е?”

„Кажи „Папуа Нова Гвинея” или „Ботсвана”!!!...От България съм”

„Аааааааа, колко интересно! Ами вие имате много силен сумист в момента!!” – много добре, Чичето още не е засегнал темата за киселото мляко.

„Имаме, ама в последния мач нали загуби срещу грузинеца!” – контрирам.

„Ааа, така ли? Е, не знам, аз не следя много сумо...” – я виж ти...

„Хммм...” – изчерпах се, имам нужда от гориво

„Дай още една бира” – казвам непринудено, или поне така си мисля – „Може да я сипеш в същата чаша” – гледам да икономисвам вода и да спестявам сапуна на рибите.

„Аха, да, добре” – Чичето ми сипва втората бира в чиста чаша, все пак. Изгрухтявам неопределено, но отпивам от горивото. Чичето май също е отпил малко от нешо, щото отново отваря уста:

Бррррръммммммммм...

„Еееее, ама България къде беше – до Швеция, нали?”

Щé ти се.

„Абе...малко пó на Юг...”

Тук в пиесата се включва Клиентът, фъфлейки:

„Не, беее, барман...до...Швеция...е България!”

Щé ти се, казах.

„Много сте в грешка. Гърция знаете ли къде е?”

„Ааааа, Гърция ли? Естествено!”

Не ми се струва толкова естествено, но все пак разчитам на Провидението:

„Ами на север от Гърция...”

„МММмммммММ...” – казах ли, че това звучи обещаващо? – „Кажи ми, според теб има ли добри хора в Япония?”

Шах. Никога никъде никой не ми е задавал такъв въпрос. За щастие, Чичето е словоохотлив и продължава монолога:

„...Щото ние, японците, смятаме, че сме лоши хора!”

Шахмат, предавам се.

„Е, що така смятате? Аз не съм съгласен!” ­– аз по принцип с нищо не съм съгласен, но това е друга тема.

„Ами защото обикновено гледаме с лошо око на чужденците” – нещо в засмения му поглед ме кара да се усъмня в думите му.

„Абе не е така, а дори и да е така, аз съм свикнал, така че не ми прави впечатление...коя нация не е поне малко националистическа?” – Áтакааааа...

„Ми не знам...имам такива наблюдения...”

Клиентът се обажда тук:

„Абе, просто, когато отиваме в чужбина, винаги ни крадат багажа!”

Че то не е само вашия багаж...

„Ааа, така ли?” - учудвам се, на което Дамата се разсмива – „Добре, де, ама какво общо има това с лошите японци?”

„Ми...така се чувстваме неудобно, защото Япония е толкова затворена страна!”

Е, тук се съгласявам:

„Дай още една бира!”

Интересното е, че не ми се струват никак затворени. Ако бяха затворени, нямаше да четете това.

„От колко време си в Япония?”

„От 4 години и половина” – а ти?...

„Еееееееее...хммм...защо ми се струва странно, че успяваме да се разберем с теб?” – ако знаех отговора, Чиче, нямаше да седя тук да си говоря с теб, а щях да изнасям лекции по психология в Харвард. Чичето е необичайно философски настроен - „Аз съм от Кобе!”

„Ааа, така ли?” – Дамата пак се разсмива – „А защо си отворил кръчма чак в Киото?”

„Ааа, още от началото си знаех, че ще е в Киото! Абе, трябва да има голяма разлика между това да дойдеш в Киото от Кобе и да дойдеш в Киото от България!” – Чичето е смутително проницателен.

„Ами...сигурно е различно, иначе най-вероятно и аз щях да съм зад някой бар...”

Смях в залата. Радвам се, когато хората се забавляват. Междувременно похапвам превъзходно пържено пиле, което на всичкото отгоре е опържено половин час след работното време. Чувствам, че трябва да се извиня:

„Извинявайте, че така нахълтах точно преди края на работното време и ви задържам – не ми се спеше и реших да си купя нещо за ядене от денонощното, но видях, че кръчмата ви е отворена и реших да я посетя...”

„Е, не е ли най кеф като си разговаряш с хора, докато вечеряш?!” - изръсва Дамата, с което спечелва моите симпатии завинаги. Клиентът допълва, че днес е специален ден, защото аз съм се появил, след което запалва шестнайста цигара и подава чаша за още гориво. Аз също. Започвам да хрупам фасула.

„Как се придвижваш из Киото? С велосипед ли?” – пита ме Чичето „Аз много обичам да карам колело!”

„Ааа, така ли?!” – тук Дамата отново се разсмива, което привежда разни зъбчати колела в движение – „Нещо не произнасям кат’хората ли?” – питам учтиво.

„Аааа, не, не, просто като кажеш „Ааа, така ли?” на японски, това значи, че не се интересуваш от това, което събеседника ти казва!” – аха...това обяснява честите смени на темата...

„Ами извинявайте – знам думите, но не знам как да ги използвам”

„Хаха, няма проблем – най-добре да използваш „ВЕРНО?!!””

„Ааа, така ли?...охх...ВЕРНО?!!”

Всеобщ смях обявява официалното ми издигане в чин „Клиент на Кръчмата „Голям Късмет””. Ураа...Клиент #1 решава да се обърне към Клиент #2 точно в този критичен момент:

„Ееехх, толко ми беше приятно, ч’се запознахме, но требва’си тръгам” – подава несигурно ръка – „Нали пак’ша додиш?”

Има си хас да пропусна шоуто:

„Естествено!” - премествам последното парче фасул в лявата ръка, за да се здрависам за трети път.

„Той е тук от 18:30 да пие” – весело обявява Дамата докато изпраща Клиент #1 и му заръчва да внимава как се прибира – „Много носи!”

Велосипедът ми бива инспектиран под вещото око на бармана-любител колоездач и ми бива препоръчана евтина професионална работилница, където ще ми сменят загубена спица на задната капла.

„Казваш им, че те пращат от кръчмата „Голям Късмет” и ще ти направят голяма отстъпка!” – казва барманът, докато ми рисува карта на района.

Голям Късмет. Ама наистина.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase