Стоян. Между Нора и Каризма.

Харесвам Стоян Радев поради 100 000 000 причини. Между тях са театралните постановки "Помилване" по Кафка, "Шекспир за любители", "Етюд за стая и глас", "Соларис", "Саломе", "Братя Карамазови"...

Харесвам го и заради култовия клип на Мариус Куркински към "Ти-ри-ри-рам", последван от "Няма да се дам" на Уикеда, "Пропилени дни" на Авеню, "Друга" на Ирина Флорин, "3 в 1" на Ъпсурт и най-новия - "Не сега" на Каризма, както и много други.

Завършил е режисура в класа на проф. Красимир Спасов, за което му завиждам.

Освен това в сряда е премиерата на новата му постановка - "Куклен дом" по Ибсен.

Е, не можах да не го питам някои неща...

Кой е най-важният урок, на който проф Красимир Спасов те научи?

В първи курс той ни даде текстове на Чехов и ни помоли да не ги редактираме. Да се опитаме да ги поставим така, както ги е написал авторът, като се помъчим да разберем защо, вместо да бързаме с наши варианти и съкращения. Това е е изключително дълбок урок в театъра.

Ти често работиш класически текстове. Как се работи с класиката?

Често към нея се посяга безотговорно или пък с увереност, че щом текстът е класически, с него можем да правим каквото си искаме, а хората ще го познаят и одобрят. В този смисъл мисля, че класиката е нещо, към което не може да се посяга случайно. Би трябвало погледът да е специфичен.

Когато аз се обръщам към класически текст, изборът ми е воден от много специфична нужда. В случая се занимавам с Ибсен, защото смятам за много важен този текст. Той е много прост, сякаш много познат в наши дни. Историята е семейна и лична. Аз мисля, че на българската публика й липсва личната семейна история.

Години наред сме занимавани с обществени проблеми, със законодателни реформи и всеки чака нещо да се промени отвън, за да се почувства добре. Трябва да се вгледаме отново в себе си и да потърсим отново там. Затова разказвам тази проста история – за да обърна погледа на хората отново навътре - към тях самите.

В пиесата Нора напуска мъжа си и децата си. Във времето, когато е писан "Куклен дом", това е бил скандален акт на смел и истински свободен човек. Как четеш този акт в контекста на нашето съвремие, когато свободата и скандалът имат съвсем други параметри?

Да - така е. Навремето тази развръзка на пиесата е била скандална. Твърди се, че в момента не е скандална, а често срещана. Смятам това за лъжа. Всеки напуснат мъж е скандализиран по някакъв начин от жена си. Всяка напусната жена – също.

Точно това казвам аз с пиесата – ние не можем да гледаме отстрани, сякаш отвън, с идеята, че това го познаваме. Познаваме го, докато не ни се случи на нас. Загубата на любов сега или преди 100 години, или преди 2000 години, е еднакво тежко събитие и аз искам да напомня това.

И много хора се държат така, сякаш те вече познават живота, сякаш вече им е е случил. Това е дълбока самозаблуда и всеки, изненадан от случка в своя личен живот, разбира, че животът е вечен и че се случва сега, и че няма минало, и че няма бъдеще и че няма отживели проблеми.

Кое режисьорско решение най-трудно намери в процеса на работа по постановката?

Най-трудно е да се взреш в един текст, да се задълбочиш в него, да не подходиш дежурно – сякаш го познаваш, да го префасонираш и да го псевдо-осъвремениш. Трябва да потъваш в него, колкото и той да ти се вижда саморазбиращ се и ясен, да откриваш навътре. Това беше трудното.

Ние сме следвали Ибсен съвсем буквално, с много доверие и така принуждавах и актьорите, защото те са някак зависими от една инерция на театъра, който преобразява, който не гледа в дълбочина, а просто се разширява и е, така да се каже, „лъжовно нов”. Аз казах – нека се попитаме да не търсим „новото", а да се взрем надълбоко в това, което е, за да го открием наистина.

Сам ли си избра своята Нора?

Да. Аз съм доволен от разпределението - всеки по някакъв начин попадна на ролята си. Познавам Анастасия Ингилизова още от ВИТИЗ, работих с нея в „Братя Карамазови” и освен като актриса, тя е подходяща и като човек, защото е питащ се човек, човек, който не вярва на случайния успех.

Човек, който търси нещо по-дълбоко в професията си и в живота си. Аз сам предложих текста на Театъра на Армията именно заради тези актьори. Без тях представлението не би могло да се случи.

Ти помниш ли кога за първи път чете текст на Ибсен?

Ами още 17-18 годишен. От тогава имам афинитет към този автор, но не съм се чувствал готов да посегна към него. Сега съм на 35 години и се надявам че имам достатъчно опит, който да ми позволи да поставя тази пиеса.

Има ли според теб еквивалентно действие в наше време на постъпката на Нора?

Чух за една постановка на „Куклен дом”, която завършва с това, че Нора убива мъжа си. Сякаш просто да го напусне не е достатъчно скандално и в наши дни този екцес най-добре се отразява в едно убийство. Аз смятам, че е обратно – по-тежко е да бъдеш напуснат, отколкото убит, и продължавам да твърдя, че няма защо да се търси друго решение. Ако човек обича и любовта му си отиде, това винаги ще бъде най-тежкото и значимо събитие в живота му.

Има ли място или реплика в пиесата, която най-много харесваш?

По-скоро реплика. Нора казва: „Въобразявах си, че бях щастлива – не, не бях щастлива. Бях само доволна”. Мисля, че този нюанс е много важен и затова казвам: човек може да бъде щастлив едва тогава, когато дълбоко потъне в себе си, познае себе си. Всички външни проблеми на живота му, всички традиционни радости, водят до доволство, но не и до щастие.

Теб самият какво те занимава в момента? Имаш ли предстоящи премиери?

В момента съм се посветил изцяло тази пиеса. Занимава ме именно този въпрос – как да видим отново живота, как да не живеем по инерция, как да не се предоверяваме на традиционни ценности, как да изпитваме всичко на гърба си и в собственото си сърце.

Само така може нещо наистина да ни се случи – дали това е Дмитрий Карамазов в предишната ми постановка, или е Нора, като че ли въпросът е един и същ и аз правя крачки в усилието си да му отговоря. И в себе си, и пред публиката.

Каква музика чуваш, докато поставяш „Куклен дом”?

Въпросът с музиката го реших много категорично в това представление. Аз не исках тя да обслужва действието, да го подпомага емоционално, исках да представлява някакъв природен звук, нещо различно от този звук на цивилизацията, който ние сме създали - обществен и семеен.

Исках музиката да напомня за едно природно начало – преди ние да почнем да разказваме какъв е животът ни и да го изливаме в едно уютни форми. В този смисъл съм се обърнал към норвежки фолклор, но много лаконично - не като музика, а като звук, звучене.

Какво четеш напоследък?

Чета малко – много съм умислен в това, което правя. Препрочитам „Хазарски речник” на Милорад Павич. Това е, което разгръщам.

Режисьорът?

Тарковски. Но не съм заслепен и заблуден таркоид. Приемам филмите му много лично и просто. За мен филмите му са стихове, които говорят директно на сърцето ми. Любимият ми филм на Тарковски е „Огледалото”.

Клиповете, които правиш са предимно черно-бели. Така ли виждаш света или това е любов към по-стар тип визия?

Уди Алън, като снима черно-бяло, беше казал: „Това не е естетическо решение. Това е етически избор”. Тоест, тук става въпрос за естетически категории, свързани с цвета и визията въобще. Аз като правя такива клипове искам да кажа „Взрете се повече в съдържанието. Забравете формата”.

В кой от клиповете си постигна най-добре това внушение?

Последният се получи доста добре. Сега го заснех – на Каризма. Харесвам го, мисля че се получи.