Малко след интервюто със Стоян Радев гледах неговия "Куклен дом". И останах очарована. Защото представлението е добро. По всички параграфи. Да се отбележи в архива. Или не - да бъде първо в дневния (и месечния) ред.

Никой в медиите не обърна сериозно внимание на представлението. Ибсен има годишнина, но какво от това - тази пиеса сме я гледали толкова много пъти, че вече може и да не ни учудва.

"Ах, този джаз" се просна на аванс сцената, а "Куклен дом" мина тихо - като второразряден статист. Всъщност би трябвало да е обратното.

Защото "Куклен дом" е много добро представление. Такова, което рядко се прави. Такова, което ти показва едно от лицата на Ибсен. Без старание за излишна "невероятност" (Умберто Еко е модерен), без пудрене на форми и добавяне или промяна на текст. Просто едно виждане за героите в една пиеса.

Преди време един режисьор каза, че съществуват милиони Шекспировци. И ако дадено представление по класически текст не ти харесва, трябва да кажеш "това не е моят Шекспир". Например може да не се съгласиш, че Ромео и Жулиета са мъже, както смята Лилия Абаджиева.

Колкото до Куклен дом на Стоян Радев - това е моят Ибсен. Субективно и без претенции за авторитетност на преценките. То ми харесва, защото следва оригиналния текст педантично, защото героите в него не са травестити, защото режисьорът е намерил смисъл в текста и нищо не минава случайно. Добрата драматургия е добра, защото намира идеалния начин да постигне внушение. И всеки, който си позволи да бърка в този текст, го е обявил за несъвършен.

Постановката в театър "Българска армия" доказва, че "Нора" е вълнуващ и интересен текст. Мразя думата "общочовешки", защото фигурира в 99 % от анотациите за постановки и нови пиеси. Затова за мен "Куклен дом" не е общочовешко, а човешко представление. Сцените вълнуват, актьорите са истински, има единна идея и внушенията са подчинени на нея.

Анастасия Ингилизова е прекрасна Нора. Тя не е пърхащата с детски глас по сцената Елена Петрова. Тя е търсещата Нора, пречупена през собственото Аз, която се развива и достига до решението. И това достигане не е спуснато с парашут накрая, а се случва пред теб и ти го следиш, въпреки че знаеш какво става накрая, защото си чел текста. Анастасия не е префърцунена кукла, тя танцува тарантела на живот и смърт, тя обича мъжа си, залага себе си в името на спасението на брака си, в който вярва. Накрая, когато тайната, истинското аз на съпруга й и на брака й са разкрити, поведението й е път към развръзката, то я води и е следствие от обстоятелствата. И развръзката се случва в нея, в образа й, в изграденото от спектакъла убедително пространство на сцената.

Камен Донев, макар че в началото притиска "своята чучулига", играе страхотно и довежда героя си до онова състояние на лудост, истерия и страх за собственото си съществуване, което кара Нора да го напусне.

Георги Къркеланов е прекрасен като д-р Ранк - меланхоличен и тъжен. Без излишен драматизъм и не престорено сърцераздирателен, той изчезва бавно след последния взрив на любовта му към Нора.

Сцената между Иван Радоев и Кристина Янева е силна, брутална, вълнуваща и истинска. Двамата са себе си и едновременно героите си - до дупка, до задъхване, до край.

И всичко това за малко повече от час.

Прекрасно...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase