21 херца - честотата на душата. Послушай я.

Има моменти в киното, когато за части от секундата разбираш какъв е смисълът то да се нарича изкуство. Всеки сам намира за себе си този смисъл.

Приятелят ми например го е открил в смяната на блендите в един определен момент от "Трафик".

Шефът ми го е почувствал в реплика на бащата на главния герой в "Писмо в бутилка".

Колегата Савчев го вижда в един почти никому неизвестен мексикански филм...

За мен тези моменти са малко и ценни. Например последните кадри от "Стик номер 3". Или залепените целувки от "Ново кино Парадисо"....

Онзи ден добавих още един такъв в скромната ми колекция...

"Също като в небесата", разбира се, е европейски филм (нищо против американското - просто въпрос на вкус). Прожекцията за журналисти беше в деня, когато предварително трябваше да гледаме и прехваления нов филм на Мел Гибсън "Апокалипто".

Обаче на мен ми беше някак тъпо да предпочета голите хора, които се избиват в момент на декаданс на цивилизацията им, пред любовта към музиката и откриването на истините за живота. И съвсем по европейски, без пуканки и без определени очаквания, отидох на "Също като в небесата".

Филмът разказва историята на едно момче, което търси съвършения момент в музиката. И го намира точно преди да умре...

Първият кадър е сравним с красотата на вълнуващия ирански филм "Цветът на рая" (или "Цветът на бога" - според превода). Огромно златно, житено поле, откъдето звучи музика. Едно момче е закачило с щипки за пране на няколко стръка нотен лист и свири Моцарт. Е, няма как да не те грабне....

Момчето живее в малко градче, където непрекъснато е тормозен заради таланта си. В един момент майка му - самотен родител - решава да прекрати побоищата и го поощрява в кариерата му на музикант. Така кръгът е отворен...

След това виждаме Даниъл като световно известен диригент, който се задушава на сцената, върху нотния лист и бялата му риза тече кръв и той получава инфаркт... Защото музиката иска жертви. Съвършената музика избира сърцето на Даниъл и го изхабява в опитите му да затупти в ритъма и да запее в тона на божественото изкуство. Поетично казано, някак си.

Всъщност, човекът много се вълнува, много е талантлив и не може да издържи напрежението на програмата, запълнена 2 години напред, на оркестрите, от които го гледат безразлични и непознати очи, на живота, в който работиш и излагаш на показ душата си, а тя не е изпълнена с човешки чувства...

И когато сърдечният удар прекратява кариерата му, той решава да се завърне в малкото селце от детството му.

Там купува старото училище с надеждата да остане сам, незабелязан и да слуша как тишината вали в прозореца. И наистина успява... за около 2 часа.

След това жителите не го оставят намира, докато не чуе местния църковен хор. Даниел приема с неохота. И бавно и постепенно осъзнава, че любовта към музиката има за основа любовта между хората. Той затъва в проблемите на хористите и става най-обичаният и най-мразеният човек в селото.

Редом с проблемите, жителите на селището започват да чувстват музиката в себе си, повика на желанието да си свободен, да обичаш, да мразиш, да искаш, да летиш. И въпреки препятствията, всичко се променя за добро. Без това да се случва в лигав хепи енд.

Накрая на филма аз се гърчех от плач в полупразното кино. И бях щастлива. И беше един от онези моменти, за които говорех по-рано, в които всичката любов, всичката тъга и всичката музика в душата ти, минават на екрана...

"Също като в небесата" е прекрасен филм. В него всичко е толкова истинско, че не може да не му повярваш. Актьорите са грозновати като във филм на Фатих Аким и играят страхотно.

Те са от плът и кръв, както и емоциите, които преживяват - не реват с бисерни сълзи и не се правят на модели. Когато Даниъл стъпва бос на снега, настръхваш с него и после, ако присвиеш очи, също като Лена (главната героиня, в която Даниъл е влюбен), можеш да видиш крилата му. На мен ми се сториха като на ангелите на Вендерс...

Общо взето идеята ми е, че филмът е добър.

Затова коледното ми пожелание към читателите на Dnes.bg е просто да го гледат. И да поплачат в тъмното под звуците на душата...