Дарфур: война на края на света

200 000 жертви и 2,5 милиона бежанци за последните четири години не означават много за международната общност. Най-голямата хуманитарна криза в историята на ООН продължава да демонстрира безсилието на световната организация. В ЕС си имат други проблеми.

В земята на Фур ( превод на топонима „Дарфур“) единствено смъртта е в излишък. От години арабскоговорящите, номадски племена, населяващи северната част на Судан, се опитват, с активната помощ на централното правителство в Хартум, да отнемат земята, а с това и поминъка, на уседналите, африкански земевладелци от племената Фур, Масалит и Загава.

Фермерите и техните семейства биват избивани, ограбвани и унижавани по всички възможни начини от неформалната бедуинска милиция „Джан Джавид“ и от военните формирования на суданската армия.

От друга страна, бунтовническите групировки в провинцията настояват за по-голямо участие на дарфурците в управлението на страната и разпределението на нейните нефтени ресурси.

Въпреки че представителят на суданския президент Нафиа Али Нафиа само преди няколко дни обяви от името на централното правителство едностранно примирие в провинцията, преговорите, в либийския град Сирт, не могат да се определят като успешни. Голяма част от бунтовническите фракции отказаха да преговарят с правителството на Омар ел-Башир, тъй като се съмняват в неговата искреност, както и в посредническата безпристрастност на либийския ръководител Муамар Кадафи.

Провалът на преговорите е и провал на ООН, която най-много настояваше за тяхното провеждане, без обаче да е допринесла с нещо съществено за предварителното намаляване на напрежението в провинцията и за привличането на всички бунтовнически лидери около масата за преговори.

След четири години на въоръжен сблъсъци и особено тежка хуманитарна катастрофа, ситуацията в Дарфур става все по-необозрима. Както бунтовниците, така и арабската милиция се разпокъсаха на множество, враждуващи помежду си, фракции. При подобни обстоятелства изгледите за траен мир в региона и облекчаване положението на милионите бежанци са по-скоро илюзорни.

На север от Средиземно море за този конфликт не се говори много. „Свободният“ свят си има и други проблеми: Ирак, Афганистан, Иран, Косово.

T.I.A .( this is Africa/това е Африка) – циничната, многократно повтаряна фраза от касовия кинохит „Кървав диамант“ с участието на Леонардо ди Каприо, като че ли изчерпва темата в съзнанието на средния европеец, затова нека предоставим думата на потърпевшите:

„Те убиха съпруга ми пред очите ми...нищо друго не ми остана, само душата“, разказва през сълзи Фатима, бежанка в палатков лагер, наречен твърде необмислено „Ал-салаам“(Мир).

Друга бежанка, Фадна, споделя : „Когато Джан Джавид хванат някого, те го убиват – мъж и жена, стара жена...дори бременна жена. Те ги убиват и на следващия ден пак идват“, след което продължава „ти отиваш при мъжа си и в последната минута се опитваш да му дадеш малко вода, след което той умира, така че взимаш децата си и бягаш“.

Историите в останалите бежански лагери, намиращи се не само в Судан, но също така и в съседните на Дарфур държави, Чад и Централноафриканската република, не са по-различни.

Какво представляват всъщност тези лагери, никнещи като язви по тази бедна земя? Всеки един от тях и всички заедно те наподобяват едно гигантско сметище. Около палатките и набързо скованите колиби с прозорци от найлон кръжат рояци мухи и птици, хранещи се от мръсотията, която хората произвеждат. Милиони същества са натикани в тях без електричество, течаща вода и елементарни условия за живот. И въпреки това, сред цялата тази мизерия и отчаяние, в сърцето на обикновените хора надеждата не умира:

Омда, 30-годишен беглец в лагера Абу Шук, северен Дарфур: „В момента насилието е по-малко от преди. Когато правителството чу, че международните сили пристигат, те намалиха присъствието си и така в момента насилието е по-малко от преди, но все още ( в лагера) е много опасно. Всеки ден след 19 ч. могат да се чуят изстрели“. ( всички разкази на очевидци са от репортаж, публикуван в електронното издание на BBC News от 26 октомври т.г.)

Апропо, международните сили. Едва ли има някаква по-страшна подигравка със самите дарфурци от т.нар. мисия на Африканския съюз в Судан ( АМIS). Мисията стартира през юли 2004 г. с персонал от цифром и словом 150 души, а в момента те са около 7000. Проблемът обаче е, че Дарфур е с територия голяма колкото тази на Ирак ( за сравнение- американците разполагат в последния със 150 000 души военен персонал и въпреки това не успяват да стабилизират ситуацията).

Като изход от така създалото се безизходно положение, беше решено, че в началото на 2008 г. ще стартира нова , съвместна, мироопазваща мисия на ООН и Африканския съюз в региона (UNAMID). Тя ще се състои от 20 000 войници и 6 000 полицаи, на които хората от Дарфур възлагат големи надежди, макар че отсега може да се предвиди, че за някакви успехи в обозримо бъдеще няма да може да става дума. Естествено, усилията на скъпоплатените оптимисти от секретариата на ООН ще продължат.

Освен че е със смешно ниска численост, на новия контингент, както и на стария, в голяма степен му липсва необходимото техническо оборудване. От няколко месеца се говори усилено за 24-те хеликоптера с транспортни и атакуващи функции, които трябва да се предоставят за нуждите на новата мисия, но въпреки лобирането от страна на висши служители на ООН, засега нито едно правителство на страна-донор не е поело твърд ангажимент за предоставянето на машините.

Нищо не обрисува по-добре цялата сложност на ситуацията и ограничения мандат, с който разполагат международните сили в Судан, от думите на нигерийският генерал Мартин Лутер Агуай, който беше назначен за началник на обединените сили на ООН и АС в Дарфур: „Не сме тук,за да налагаме мир, не сме тук за да се бием с когото и да било.“

Като добавим към всичко това и липсата на искрена готовност от страна на суданското правителство да си сътрудничи с мироопазващите сили, разбираме, че преговорите и т.нар. „хибридна“ мисия на ООН и АС са по-скоро за замазване на очите на световното и местното обществено мнение, отколкото за намиране на някакво трайно решение на проблема.

Действително, Африка е трудна за разбиране, но късогледството и алчността на европейските политици също не са за пренебрегване. Въпреки, че от почти 15 години,Общата външна политика и политиката за сигурност (ОВППС) се води за един от стълбовете на Европейския съюз, досега върховният представител на ОВППС Хавиер Солана и неговия екип с нищо не оправдават заплатите си.

Когато дарфурците, заедно с милиони други африкански емигранти, щурмуват „крепостта Европа“, те вече наистина няма да имат какво да губят. А ние?