Нещо за вършене

Мога да измисля хиляди оправдания, за да не започна да се занимавам с нещо, с което отдавна е трябвало да се занимая. Минават дни и седмици, а нещото си стои и чака да му обърна внимание, но аз упорито отлагам и отлагам... Идва момент, в който вече няма накъде, от крайния срок за реализиране на прословутото нещо остават няколко часа и, вече изпаднала в някакво състояние на паника и примирение едновременно, бавно пристъпям към ужасната задача.

 

В повечето случаи се оказва, че задачата не е била толкова ужасна и бих могла да се справя блестящо, ако нямах навика да отлагам. Надве - натри скалъпвам изисквания краен резултат и вместо облекчение, чувствам само умора, като отвреме–навреме дори намирам сили да се ядосвам на себе си и собствената си безотговорност, да си представям как ще реагират хората, които са ми заръчали нещото, как ще го сочат с пръст и ще си казват: “Е, имаше цели две седмици, би могла да се справиш значително по-добре”.  

 

Досега в ролята на “нещо” са влизали безброй начинания. Например ученето ми за изпит по латински. Или фирмен проект*. Понякога поръчки от майка ми, пазаруване на коледни подаръци, планиране на ваканцията. Оставям всичко за последния момент. И често в това има някакво очарование. Лошото е, че има и случаи, когато умишлено съм оставила свършването на нещото за по-нататък... и забравям за него. “По-нататък” идва и заминава, а нещото си стои безмълвно, чака търпеливо и изведнъж се показва с целия си незавършен блясък. 

 

Наскоро открих нов метод за концентрация на вниманието и мобилизиране на моралните ми принципи и устои, целящо да ме предпази от излагащите ме моменти с тоталното забравяне и пренебрегване на все важните неща за вършене. Записвам си – прилежно, с точки и подточки, организирано, по дни и часове, измислила съм си и симпатични кодови съкращения – за да не губя време в записването, нали разбирате, за да имам време за сериозни неща.

 

Една колежка ми подари специални приспособления за записванията – красиви сини листчета, химикалки, разполагам с арсенал от кламери, розови и жълти лепящи листчета, тиксо, телбод, цветни фулмастри, както и един рапан и малка овца, цвят охра. Последните две са за разтуха сред многото задължения. Така че усърдно записвам и, ако се сетя да видя написаното, замислям се за момент кога да се заема с планираните задачи, след което ги отлагам за по-нататък, защото все пак има доста време от момента, в който трябва да бъда готова.

 

Сега е събота, почти 18 часа. От началото на седмицата бях планирала, че в събота ще се занимая с нещо много важно – още от сутринта до възможно най-късно. Цял ден обмислям как ще започна. Станах (съвсем не в ранни зори), пих кафе, чистих с прахосмукачка. Дори полях цветята, което е доста необичайно за мен по принцип и всеки, който е идвал вкъщи, може да се увери, че отглеждането на цветя не е силната ми страна.

 

Малко по-късно през деня реших, че понеже съм доста свободна, като се изключи нещото, което ме чака, бих могла да сготвя някое засукано ястие. Купих продукти и готвенето още предстои. По-нататък не правих нищо особено. Не съм гледала телевизия, не съм блуждала в Интернет. Стоя и събирам сили за нещото. Най-накрая седнах пред компютъра. Целеустремено и решително, за да започна извършването на планираното. Но това, което прочетохте, не беше то... Все пак цялата неделя е пред мен. 

 

Малко е вероятно разбира се, но ако по някаква случайност пропилея и утрешния ден, официално се обръщам с призив за съвет към всички отговорни и организирани хора, които никога не са били дебнати от някое досадно и неотлагаемо нещо за вършене: Как успявате? Всъщност не чакам отговор, защото съм убедена, че далеч не съм единствената. И това ми дава някакво измамно утешение.