За един кмет и пет лампи

Иначе съм далекогледа и дето вика майка ми, като малка съм виждала човките на пилетата от 6-я етаж, докато тя не виждала и самите пилета. Далекогледството обаче не помага в тъмницата.

Помагат само две неща: улични лампи и оборудване за нощно виждане, като това на силите на НАТО в Афганистан и на други размирни места по света.

В нашата махала обаче не раздават такива. Интересното е, че и лампи няма. Тоест, има – стълбове, забити в тротоарите, като някакви монументи на инфраструктурата, когато е била в златния си период. Но тези стълбове в момента служат само за кенеф на уличните кучета и за милиони некролози, които висят разръфани от тях.

Така. Отправната ми точка е спирката, на която слизам и виждам за последен път някаква светлина. Следващата е в собствения ми дом. Между двете – както казах – неизвестно количество метри.

Аптеката на спирката свети прекрасно. Има и надписи, работно време, договори със здравната каса, туй-онуй, не че е особено интересна информация, ама като са ти я осветили, я четеш.

Поемам покрай строежа. Там ландшафта е неравен, знам го от опит, пък и все пак съм го виждала на дневна светлина. Някъде имаше дупки, боже, дано не нахълтам в тях, че после няма излизане и чак на сутринта ще ме намерят работниците, като се изплюят пет пъти върху мен.

Посредством опипване на ламарините се добирам до ъгъла на двете улици, там хвърлям по едно далекогледо око в двете посоки и поемам да пресичам. По тъмно поне е по-малко вероятно да те премаже нещо, защото карат на фарове. Е, ако минава каруца, теглена от кьораво магаре.... Моля се да не е такъв случаят и се хвърлям на пътя като една съвременна Раймонда Диен.

Преминавам препятствието без пътно-транспортни инциденти и продължавам дългия път към дома. Минавам покрай плод-зеленчука, където искрено се надявам да няма изхвърлени презрели домати, за да се разпльокам върху тях.

Очите ми горе-долу са свикнали в тъмното, и слава богу, защото успявам да различа силуета на нещо, което седи на пътя ми. За малко да му стъпя на гръбнака /понеже се доближих достатъчно, за да разбера, че е органично и не е червей или чехълче/.

Оо, викам, душицо, ти ли си, завързвам приятелски и неангажиращ разговор аз, с цел установяване на по-близък контакт със съществото, което продължава да е непознато за мен. В смисъл, че не се познаваме лично, иначе знам, че е куче, щото като малка ме побъркаха да ме питат как правело кученцето.

Животното така е легнало на пътя, че искам – не искам трябва да си пообщувам малко, та да ме пусне през контролно-пропускателния пункт. Задържам се 1-2 минути, питам го как е животът напоследък, има ли ядене, почесвам корема и ушите, но то накрая ме пуска доброволно. Може пък да не чеша хубаво.

Следва още един ъгъл. Там обаче, излъгах ви, има денонощен магазин, и от него – оо, идва светлина! Заслепява ме! Обаче докато ми свикнат очите с нея и отново попадам в неосветен участък, който е и най-трудният. Защото в него са концентрирани много и сложни за преодоляване препятствия, както следва:

• Своеобразен мини бостан, състоящ се от около два тона дини и пъпеши, пльоснати на парче прашна земя. Знам, по памет, че дините се въргалят наоколо и вероятността да се стълкновя с безпризорна такава, е голяма.

• Две шахти, капакът на едната от които е изхвръкнал като полуизваден зъб. Спъвам се в него всяка сутрин, отивайки на работа. Сами преценете какъв е шансът да се спъна в тъмното. Според мен тази нощ ще спя в шахтата.

• Няколко броя кучета, които имат доста разпилян характер и всяка вечер спят на различни места. Човек таман наизусти любимите им спални и те се преместят другаде. Вероятност да се сблъскам със заспало куче – огромна. Ако преодолея дините, разбира се

• Три дупки, на сравнително кратко разстояние една от друга. И трите са изкопани така, че да си счупиш поне крака, ако не цялата ключица. Да не си капó, нали разбирате, и случайно да се прибереш цял и здрав.

• Гореописаните стълбове за улични лампи. Все пак, като ходиш в пълна, повтарям, пълна тъмнина, не е много лесно да държиш права посока. Така че стълбовете са там, за да те поемат, в случай, че не си успял да се блъснеш, спънеш и очистиш в някое от останалите любезно намиращи се на пътя ти пречки.

С тези мисли в глава продължавам да ходя – влечението към дома е по-силно от някакви си дини на пътя. Знам, че те са там някъде. Около мен са, защото надушвам пъпешите, а където пъпеш, там и диня.

Почти лазешком /благодаря на природата, че ни е дарила с толкова много и мултифункционални крайници/ опипвам хумуса под себе си. Крача толкова бавно, че ако продължавам така, ще се прибера таман за Коритаров.

Различавам някакъв гигантски силует пред мен и тъкмо реших, че нещо тотално съм объркала маршрута, когато разпознах бостана. Почти се блъскам в нещо, което след опипване се оказва масичка с кантара за дините. Като че ли някой ще си купи у тая тъмница.

Продължавам надолу и знам, че там някъде са шахтите и ОНЗИ капак. И просто усещам, че ще се спъна, аз съм си такава от малка, усещам и кога ще заседне асансьорът. Ходя все така бавно, някакви смътни фигури минават по другия тротоар, чува се сподавена псувня... явно не са от квартала и не знаят, че там паважът е неравен.

За щастие, съдбата е благосклонна към мен и подминавам изхвръкналия капак без инциденти. С кучетата също нямам сблъсъци, единствената ми загуба е леко изкълчен крак – заради едни криви плочки, за които бях забравила. Непростима небрежност от моя страна.

Пред блока вече е светло, понеже съседът от седмия етаж е инсталирал прожектор за стадиони на балкона, с цел предпазване на хиляда и седемстотингодишната му Жулиета, пардон, Жигула, от безочливи крадци.

След като затворя вратата зад себе си, вратата на къщата ми имам предвид, се чувствам като участник в риалити шоу. Единственото, с което не съм се сблъскала по пътя, е крокодил и игуана.

Затова сега много ще замоля господин Орлин Пошев, който се явява кмет на община Слатина и съответно на квартал „Редута“, да осигури няколко броя екзотични влечуги и, ако може, отровни насекоми, които да разпространи по улиците на гореспоменатия квартал.

Така ще си осигурим безценен опит със справянето в екстремни житейски условия и при следващия кастинг на Сървайвър ще сме с едни гърди напред пред останалите кандидати, което автоматично ще ни осигури и наградата от 250 000 лева.

Би трябвало да стигнат за лампи.