"Бързай бавно" - измислено от и за българи

Вече 10 минути (или часа?) чакам светофарът да светне зелено. Той и сега си свети зелено, но не в моята посока, нито пък за моя тип превозно средство, т.е. за пешеходци.

Зелено!... Но пак не влизам в целевата група на сигнала. Ще почакам още малко, хем ще имам време да пооплача още малко съдбата си на пешеходец, който иска да пресече “Раковски” на пресечката й с “Цар Освободител”.

И започвам. “Е, не е истина, бива ли такова нещо? Ама как е възможно? Ами хората си имат работа, бързат, не са предвидили 15-минутна почивка на светофара, когато са си уреждали среща или са умували в колко часа да тръгнат. Е, не! Не е честно, наистина не е...”

Зелено! И то в моята посока! И то за пешеходци! Тъкмо беше започнало да ми харесва да се оплаквам... Пресичам и забелязвам, че съм стоял достатъчно време, за да хвана тен. И то на късно октомврийско слънце...

Поглеждам часовника си. Мамка му, ще закъснея! Добавям и 15 минути за пресичане на кръстовището на Софийски университет. Там има подлез де, ама при един определен вид пресичане подлезът не върши работа.

По-скоро е само част от задачата – ако идваш от паметника Цар Освободител и отиваш към паметника на руската армия, трябва да направиш един своеобразен квадрат – да минеш през всичките страни на кръстовището, да поставиш знаменце, че си ги покорил, да си биеш по един печат (като при състезанията по Спортно ориентиране), да чакаш на още два светофара и чак тогава евентуално стигаш, докъдето искаш.

Ако не си забравил къде е това. И ако има смисъл. И ако не те вземат за индианец с потъмнялата ти кожа (от стоенето на предния светофар) и дивия поглед в очите.

Светофарите са най-малката грижа, утешавам се, докато тичам по паветата. Припомних си задръстването на магистралата по-миналата седмица. На магистралата? Аха, и такива неща ставали! И то май доста често напоследък!

Щом се пътува 4 часа разстояние, което по принцип се изминава за 2...
Абе, остави магистралата... Припомних си за 12-часовия си престой на гарата в Белград и чак започнах да се смея (по паветата). И това ми се случи това лято.

Историята е много интересна за разказване, ама не ви я препоръчвам за изживяване. Тръгнали сме значи за Берн с влак. Всичко е уредено, всички линии и връзки.

Влакът София-Белград трябваше да пристигне в Белград в 6 часа сутринта. А оттам в 9 трябваше да продължим за Будапеща и Виена. Така де, обаче цяла нощ път не ни стигна да стигнем до пустия му Белград.

Поседяхме си на границата и всичко... В 8:30 с бясна скорост (ха-ха-ха) наближаваме заветното място и даже си мислим, че ще успеем. Спряхме на една предварителна гара... и не тръгнахме. “Не може да зацепи”, вика машинистът. И това е.

Теглиха ли ни, тикаха ли ни, не помня. Така или иначе изпуснахме свръзката си. И чакахме до 10 вечерта, за да продължим пътуването си. Интересно, след като излязохме от Сърбия, нито един влак не закъсня... Аааа, с изключение на Белград-София на връщане... но само с 2 часа и половина.

Тъжно е – в Европа измерват закъснението със секунди, а ние с часове.

Изпуснах два интересни елемента на историята, на които се смяхме страшно много.

Едното беше, че в Сърбия ни надмина един велосипедист! Да, бе! Караше си човекът и надмина влака. Ама влакът пък не се остави и след 10 минути му го върна на колоездача... (добре, че дойде баир, та оня се озори).

Второто беше емблемата на БДЖ – дето основният елемент е крила. Ей, толкова сме се смяли! Макар че си е направо циничен факт. (Не този, че се смяхме, а този, че в емблемата на родната железница има крила).

Ей на това му казвам “извън релси”.

Та, така си живеем у нас. Явно не бързаме за никъде. И аз спрях да бързам, щото видях, че няма смисъл. Поседнах на жълтите павета, за да си продължа поне слънчевата баня.

И за да ми дойде наум болната мисъл, че ако времето наистина е пари, то ние сме милионери.

Владислав Петков