Съдбата на протестиращите по целия свят

Ако в бъдещето историците анализират времето, в което живеем сега, ще се натъкнат на уличните протести по целия свят. Вероятно те няма да се стремят да вникнат в същността на протестите, както в момента ние се опитваме да направим, но всеки един от тях е провокиран от различни причини – увеличението на цените на билетите в Бразилия или пък опитът за строеж на мол на мястото на парк в Турция.

Според анализ на Bloomberg протестите в страните се различават един от друг. Протестите срещу авторитаризма на турския министър-председател Реджеб Таип Ердоган се различават коренно от демонстрациите в Индия, където активист обяви началото на „втора освободителна война“. Или пък от тези на площад Тахрир в Египет, където се води „втора революция“ срещу режима на Мохамед Мурси.

Турските граждани нямат нищо общо и с десетките хиляди израелци, които търсят „социална справедливост“ на площад Хабима в столицата Тел Авив. Нито пък със стотиците хиляди японци, които след ядрената катастрофа във Фукушима организираха най-големите демонстрации от 1960 година насам, разгневени от некомпетентността на правителството.

Недоволството на местното население и социално-икономическите промени не трябва да бъдат пренебрегвани в стремежа ни да намерим общото между протестите. Протестиращите в Гърция и Испания живеят в държави с изтощени икономики. Докато тези в Индия, Израел и Турция живеят в страни, които се радват на бурен икономически растеж през последните години.

Но характеристиките на демонстрациите не могат да бъде пренебрегнати, тъй като очевидно някои сектори процъфтяват покрай тях. Най-популярното твърдение, което се разпространява от страниците на Economist и достига до Франсис Фукуяма в Wall Street Journal, е, че демонстрациите са движени единствено от исканията на средната класа за прозрачно управление. В този вариант на теорията за модернизацията от 60-те години протестите дават предимство на либералната демокрация, която се разпространява в цял свят едновременно с капитализма.

В действителност, както твърди The Economist, "протестите все още могат да подобрят демокрацията в развиващите се страни, та дори и в ЕС. Диктаторското управление не разполага с механизми, които да контролират гнева на протестиращите."

Това поставя въпроса какъв вид точно демокрация се подобрява? По всичко личи, че протестиращите нямат нерви, за да изтърпят тази политическа система, която само цели да потуши гнева им и не удовлетворява техните искания.

Когато демокрацията не успява да се справи с непокорните милиони граждани, идва ред на изборите и на многопартийната политическа система. Това виждаме най-вече в Египет. Ако има нещо, което да свързва протестиращите, то това е недоволството им, че не са адекватно представени в парламента.

Не е изненадващо, че протестите са особено интензивни в държавите, основани на идеите за равенство, и с обща съдба. Например Индия и Бразилия, където демокрацията се свързва с обещания за социална и икономическа справедливост.

С гаранция за просперитет на базата на индивидуалните усилия на всеки гражданин капитализмът в тези страни за кратко замени националните идеи за общественото благосъстояние. След като по този начин държавата се отказва от преразпределителната си функция, тя все пак трябва да намери начин да създаде равни възможности за своите граждани, намиращи се в неравностойно положение. Но по всичко личи, че това не се случи достатъчно бързо. Обещанията на Дилма Русеф, че държавата ще направи повече инвестиции в здравеопазване и транспорт, дойдоха твърде късно, за да успеят да променят създаденото впечатление, че държавата се оттегля от доставянето на обществени услуги.

Мобилните ресурси труд и капитал отслабиха влиянието на правителствата в разработването на политики, които да възстановят справедливостта сред обществото. Ухажването на инвеститори и бизнесмени от страна на кабинетите създаде популярното убеждение, че „правителствата и корпорациите работят заедно само и само, за да прецакат средната класа." Това убеждение стана широко разпространено особено в края на един дълъг период на висок растеж, когато неколцина забогатяха, а публичните услуги - образование, здравеопазване и сигурност - бяха приватизирани.

Що се отнася до останалите, които тепърва ще извличат ползи от глобалния капитализъм, шансовете им да си намерят стабилна работа или да имат достъп до образование все повече намаляват, и то на фона на тежката икономическа криза. Следователно, участниците в протестите не са разделени на класи или на богати и бедни. Техният гняв се дължи единствено на усещането, че са излъгани.

Това ще рече, че протестиращите изразяват плахо и внимателно своите социални неправди. Индийските активисти се опитват да изобличат корупцията и полицейската бруталност. Идеалът за справедливост в Тел Авив не включва палестинците. Турците на площад Таксим изобщо нямат намерение да оказват натиск върху кюрдите. Протестиращите богаташи не предлагат на бедните да споделят плодовете на капитализма с тях.

Това, което виждаме днес, са граждани, отвратени от собствената си апатия. Ще постигнем известен напредък, когато демокрацията започне да означава нещо повече от рутинни избори и неучастие в политическия живот, заключава Bloomberg.

Световни икономически новини четете в Investor.bg