Сирийска фабрика за смърт разкрива тайните си

В най-известната фабрика за смърт на Башар Асад обесванията се бяха превърнали в рутина. Веднъж месечно, около полунощ, надзирателите в затвора Сайдная викали имената на осъдените, обикновено по десетки наведнъж. Увивали примки около вратовете им, след което измъквали маси изпод краката им със стържене, което отеквало из сградата. Хората в близките килии чували задавящ се звук, докато мъжете се задавяли до смърт, пише The Wall Street Journal.

След това, в средата на март 2023 г., темпото се ускори драстично, според шестима свидетели.

Масовото убийство през 2023 г., за което не беше съобщено досега, се случи точно когато сирийският президент беше готов да се измъкне от международната си изолация. След повече от десетилетие използване на бомбардировки, мъчения и химически атаки за потушаване на вътрешен бунт, Асад беше дълбоко в преговори с регионални играчи, които щяха да доведат Сирия до повторно присъединяване към Арабската лига. Някои арабски държави и западни представители смятаха бунта за загубена кауза и се стремяха да прегърнат Асад и да замразят конфликта.

Внезапният крах на режима на Асад в края на миналата година разкри колко зле е сгрешила международната общност. В едно от първите си действия, когато нахлуха в Дамаск в предразсъмване на 8 декември, бунтовниците щурмуваха затвора и разбиха ключалките на вратите, освобождавайки останалите затворници и сваляйки завесата над един от най-лошите примери за систематично убийство от страна на държавата след Втората световна война.

Вътре в затвора, чифт бетонни сгради, оградени с бодлива тел на планински склон близо до Дамаск, режимът на Асад е извършвал мъчения и смърт в индустриален мащаб, които вероятно са убили десетки хиляди хора в продължение на повече от десетилетие. Режимът е организирал убийствата по бюрократичен начин, рядко срещан в близкото минало. Апаратът за сигурност на Асад е водил щателни записи за прехвърлянето на задържаните в затвора и други съоръжения, съдебни документи и смъртни актове на екзекутираните.

„Това е най-лошото зверство на 21-ви век по отношение на броя на убитите и начина, по който едно правителство е било пряко замесено“, каза Стивън Рап, бивш посланик на САЩ по въпросите на военните престъпления. „Аз наистина отделям нацистите и Съветска Русия по отношение на организирания характер на държавния терор.“

Няколко бивши затворници свързаха клането през март с предполагаемите реформи, които Асад постанови по-късно същата година като част от стремежа си да си възвърне международното признание. По-късно през 2023 г. Асад премахна военно-полевия съд, който изпращаше много задържани в Сайдная, и замени смъртните присъди за някои затворници. Бивши задържани и експерти по военни престъпления смятат, че режимът може би е извършвал последно масово убийство, преди тези действия да забавят машината на смъртта.

Фактът, че оцелелите вече могат да говорят открито, позволявайки имената и лицата им да бъдат публикувани, показва как крахът на режима е трансформирал сирийското общество. Мъжете, които са се озовали в Сайдная по време на войната, са били военни дезертьори и пребежници, бунтовнически войници и мирни активисти. Сред бившите задържани, интервюирани за тази статия, са били и ядрен учен и инженер, арестуван само защото е бил приятел във Facebook с друг мъж, който е бил критичен към режима.

Техните показания разкриват пълния мащаб на мъченията и убийствата в затвора след години, в които информация за злоупотребите се появяваше в доклади на следователи на ООН, правозащитни организации като Amnesty International и Human Rights Watch, както и организации на гражданското общество като Сирийския център за правосъдие и отчетност, Сирийската оперативна група за извънредни ситуации и Асоциацията на задържаните и изчезналите лица от затвора Седная.

С други думи, светът знаеше за Сайдная, но не успя да спре зверствата, които се случваха вътре.

„Този ​​затвор е символ на срам за целия свят. Не само за Сирия“, каза Емад Ал-Акра, професор, който сега работи по рехабилитация на затворници и преходно правосъдие в Сирия. Той беше затворен през 2011 г. за телевизионни изказвания срещу режима и прекара около година в Сайдная.

Този разказ се основава на интервюта с 21 бивши задържани от Сайдная, двама бивши служители на режима, замесени в убийствата, и близо дузина сирийски и международни експерти по военни престъпления, както и на преглед на стотици страници документи на режима на Асад, открити в затвора и други сирийски съоръжения за сигурност. Репортери на Wall Street Journal също посетиха затвора три пъти в опит да документират доказателства за зверствата.

Сайдная, известен в официалните документи на режима като „Първият военен затвор“, беше най-големият от десетките центрове за екзекуции, създадени от режима на Асад в опит да всее страх сред сирийското население и да сломи въстанието и въоръжения бунт срещу неговото управление през 2011 г.

Името на затвора – „Сайдная“, на името на малкото планинско градче, където се намира – се превърна в синоним в Сирия през последните 14 години на отвличането и убийството на собствените граждани от режима. „Изгубен в Сайдная“ се превърна в начин да се каже, че някой е арестуван и никога повече не е видян.

В допълнение към многото хиляди убити при организирани екзекуции, бивши задържани и експерти по военни престъпления казват, че може би същият брой хора са починали в Сайдная от мъчения и екстремни условия, включително побоища с тръби и пръти, както и от глад, жажда и болести.

Държани в пълни с въшки килии със стоманени стени и един-единствен прорез за прозорец, на затворниците е било забранено да гледат охраната в очите, иначе рискуват да бъдат побити толкова жестоко, че да се разкървят на пода.

Емад Ал-Акра прекара осем години в сирийски затвор, след като беше арестуван за изказвания в медиите срещу режима на Асад.

Осман Мохамед Ал-Халбуни беше арестуван през 2011 г. за протести срещу режима на Асад и прекара повече от осем години в затвора, повечето от които в Сайдная.

Айман Рафик Джума прекара около пет години в затвора Сайдная.

Стотиците, които бяха освободени през декември, представляваха малко малцинство сред хилядите сирийци, изчезнали по време на войната. Около 160 123 сирийци са били насилствено изчезнали от режима на Асад по време на войната, според Сирийската мрежа за човешки права, уважавана организация за наблюдение.

Някои от семействата на изчезналите все още се надяват, че близките им са живи. Други са започнали странен вид траур, в който започват да приемат, че техните близки са мъртви, без да имат отговори за това как или кога са починали, камо ли да могат да ги погребат.

„Въпреки че знаем, че е попаднал в Сайдная, не знаем какво се е случило с него. Никога не сме получили тяло“, каза Дина Каш, чийто съпруг, Амар Дараа, дистрибутор на едро, е арестуван и изчезва на 46-годишна възраст през 2013 г. Семейството потвърди през декември, че той е бил изпратен в Сайдная въз основа на документи, открити в щаб на разузнаването след падането на режима.

Построен през 80-те години на миналия век по време на управлението на бащата на Башар Асад, Хафез Асад, Първият военен затвор в Сайдная и огромната система за сигурност, която той представляваше, преминаха към сина му, когато той пое властта през 2000 г.

През пролетта на 2011 г. революция заля Близкия изток. След като през януари протести свалиха дългогодишните президенти на Тунис и Египет, огромни тълпи от сирийци излязоха на улицата, за да поискат по-голяма политическа свобода.

Когато започна въстанието, Мохамед Абдел Рахман Ибрахим, 26-годишен мъж с дебели очила и мек глас, преподаваше на студенти, използвайки дипломата си по висша математика. Той все още живееше с родителите си в бетонна къща в южните покрайнини на Дамаск, в квартал, където живееха автомонтьори и шофьори на доставки.

През лятото на миналата година той е призован в армията на Асад и изпратен да охранява военновъздушна база в Северна Сирия, използвана от правителствени военни самолети за хвърляне на бомби срещу позиции на бунтовниците в близкия Алепо.

Неспособен да понесе насилието на режима, той дезертира през януари 2013 г., присъединявайки се към опозиционна бригада близо до Дамаск, но се изтощава и спира да се бие след няколко месеца. Бягайки в район в Южна Сирия, контролиран от опозицията, той прекарва четири години в преподаване на математика и работа в магазин на ъгъла, живеейки в нещо като вътрешно изгнание, неспособен да се прибере у дома в Дамаск без страх от арест.

Мохамед Абдел Рахман Ибрахим, бивш учител по математика, прекарал пет години в Сайдная, е можел да чуе екзекуциите от килията си.

През 2018 г. правителството предложи амнистия, уж гарантирана от Русия, на някои бунтовници на юг. Уморен да живее в страх от преминаване на правителствени контролно-пропускателни пунктове, Ибрахим реши да приеме сделката.

Той уреди да се превърне в щаб на военната полиция в Дамаск. Когато пристигна, предаде личната си карта и копие от документите за амнистия на един офицер.

„По дяволите, кой ти даде това?“, каза офицерът, хвърляйки документите на пода. След четири дни разпит, той беше завързан с превръзка на очите и отведен в щаба на сирийското военновъздушно разузнаване във военновъздушната база Мазе. Офицерите му казаха да подпише документ, с който да признае, че е убил правителствени войници.

След като първоначално отказал, той бил бит с палки, след което окачен от тавана за китките с ръце, вързани зад гърба. След като го свалили на пода, полицаите заплашили сестра му и майка му.

По-малко от час след началото на мъченията, Ибрахим отстъпи. По-късно подписа и взе пръстови отпечатъци от признанието, което не му беше позволено да прочете.

„Никога повече няма да видиш слънцето“, казал му офицер от разузнаването, преди да бъде натикан в камион. В една априлска сутрин през 2019 г. той и около 40 други затворници били откарани нагоре по планината до Сайдная.

Там охраната го съблече гол и натика тялото му в гумена гума, за да може да го бие по крайниците. След това го настаниха заедно със седем други мъже в бетонна килия, едва достатъчно голяма, за да ги побере всички, дори и да стоят един до друг.

В пода на главното входно антре на затвора се отвори дупка, където някога новите затворници получаваха „добре дошли“ бой. След падането на режима сирийски цивилни тръгнаха да търсят евентуални тайни килии в мазето на съоръжението.

Насинени, кървящи, голи и треперещи от студ, мъжете се прегръщаха, за да се стоплят в непрогледния мрак. Тоалетната на пода на килията преливаше върху краката и глезените им.

Всички мъже в килията на Ибрахим оцеляха до следващата сутрин, когато охраната отвори вратата, връчи им сиви униформи и след това ги отведе горе към обикновените килии на затвора. 

Това, което Ибрахим преживял при пристигането си в Сайдная, било стандартна процедура, известна сред някои бивши затворници като „парти за добре дошли“. Това бил ритуал, предназначен да ги пречупи психологически и да ги подготви за живот в заведение, което ги лишило от личността им, казали те.

Някои затворници са починали по време на първоначалния побой, който често е включвал 100 удара със зелен пластмасов маркуч по краката, съобщиха няколко бивши задържани. Един от задържаните, интервюирани за тази статия, 35-годишен бивш бунтовнически войник на име Башар Мохамед Джамус, е трябвало да му бъде ампутиран левият крак след побоя, който е получил при пристигането си в затвора.

Първоначалният побой беше и въведение в живота в заведението, където им бяха отказани най-основните аспекти на личността. Беше им забранено да говорят с глас по-висок от шепот. Лишаваха ги от обувки. Отказваха им книги, химикалки и хартия.

Затворниците разказват, че са били принуждавани да пият собствената си урина, сексуално насилвани и постоянно бити от охранители, размахващи метални пръти и зелени пластмасови тръби. Когато се къпеха, спомня си един мъж, кръвта от побоите се смесвала със сапуна и водата, които се вихрели по пода.

Затворниците често гладували или били лишени от питейна вода. На килия, пълна с мъже, се давала една-единствена чаша ориз за дневна дажба. Липсата на храна изтощавала телата им. При един инцидент охраната спряла водата за 17 дни и така затворник на име Басам Рахман пил от тоалетната, причинявайки смъртта му от болест дни по-късно, спомня си съкилийник Махмуд Омар Уорд, 34-годишен.