Забравената мисия Марс-Венера на Съветския съюз

На почти четири десетилетия сме от разпадането на Съветския съюз и края на Студената война. Тъй като Съединените щати бяха триумфалната страна в този конфликт, често забравяме, че е имало време, когато Съветският съюз всъщност е тревожил американците. Това не е било само заради огромния им арсенал от ядрени оръжия, голямата армия, насочена към сърцето на Европа, войнствената реторика или революционната идеология. Американците също се страхуваха от съветските военни технологии, пише Брандън Уейхарт, старши редактор по националната сигурност в The National Interest.

В стратегическата област на космоса, Съветите бяха много компетентни в продължение на много десетилетия. Те не само постигнаха големи победи в Космическата надпревара , но и имаха грандиозни амбиции да разпространят комунистическата си идеология сред звездите. Да, Москва планираше да изпрати космонавти на Луната и Марс . Нещо повече, червените възнамеряваха да изпратят своите кораби и хора из цялата Слънчева система - много преди американските им съперници да успеят да го направят.

Именно тук на сцената се появява тежкият междупланетен кораб (ТМК) на СССР . Замислена по време на разгара на космическата надпревара по време на Студената война, програмата ТМК се стреми да изпраща екипажни мисии както до Марс, така и до Венера, отбелязвайки смел отговор на прецизните лунни амбиции на американците. Серията ТМК никога не е стигнала отвъд фазата на проектиране. Въпреки това, нейните концептуални иновации, инженерни предизвикателства и исторически контекст предлагат завладяващ поглед към стремежите на Съветския съюз за междупланетни пътувания.

Ръководен от конструкторското бюро ОКБ-1 , под ръководството на Сергей Корольов и неговия заместник Михаил Тихонравов, проектът имаше за цел да изпревари американците, които бяха фокусирани върху достигането на Луната, като същевременно демонстрира съветските технологични и научни постижения. Серията ТМК се състоеше от множество космически кораби. Вместо това, тя представляваше семейство от предложени проекти, включително ТМК-1, ТМК-Е, МАВР (Марс-Венера) и КК (Космически комплекс за доставяне на пилотирана експедиция до Марс).

Всеки вариант е насочен към различни профили на мисии, вариращи от мисии за прелитане до Марис и Венера до по-сложни сценарии, включващи кацания на повърхността на Марс. Корените на проекта могат да бъдат проследени до по-ранна концепция - Марсианският пилотиран комплекс (MPK), предложена през 1956 г. Тази мисия изискваше масивен космически кораб, който да бъде сглобен в ниска околоземна орбита (LEO) за мисия за кацане на Марс. Провалът на мисията MPK беше свързан с провала на тежката ракета N1 . Без тази ракета космическият кораб не можеше да бъде сглобен в LEO; липсата на сглобяване в LEO означаваше, че няма да се осъществи мисия.

Подобно на програмата MPK, серията TEK е била предназначена да използва ракетата N1. N1 е била от решаващо значение за успеха на TMK, тъй като е имала за задача да изведе в орбита космическия кораб TMK-1 с тегло 75 метрични тона (165 347 паунда) . Като базов проект за серията TMK, TMK-1 е била замислена като пилотиран космически кораб, превозващ трима космонавти на тригодишна мисия покрай Марс, изстрелвайки се на 8 юни 1971 г. и завръщайки се на Земята на 10 юли 1974 г.

ТМК-1 ще следва траектория на свободно връщане, използвайки гравитацията на Марс, за да се върне обратно към Земята, изисквайки само малки корекции в средата на курса. По време на прелитането, дистанционно управляеми сонди ще бъдат разположени на повърхността на Марс, за да събират данни, компенсирайки липсата на кацане.

ТМК-1 включваше няколко ключови компонента: команден център за пилотиране, жилищни помещения и система за животоподдържане, която да поддържа екипажа по време на тригодишното пътуване. Космическият кораб беше оборудван със слънчеви панели и капсула за връщане на екипажа на Земята.

Забележителен вариант, TMK-MAVR (Марс-Венера), включваше прелитане покрай Венера на обратния етап, намалявайки продължителността на мисията. Този дизайн имаше за цел да увеличи максимално научния резултат чрез изучаване на две планети в една мисия.

Съществуваше и вариантът ТМК-Е, който изследваше използването на ядрено-електрическо задвижване, авангардна технология по онова време. Друг гигант в съветското инженерство, Константин Феоктистов , предложи ТМК-Е да се издига спираловидно от земната орбита, използвайки йонен двигател, захранван от ядрен реактор, като по този начин се минимизира излагането на радиационните пояси на Ван Алън. След като излезе отвъд, ТМК-Е, който ще бъде по-бавен от своите сродни варианти, ще използва конвенционални ракети.

Дизайнът на ТМК-Е въведе отличителна черта на съветските междупланетни концепции: дълга стрела, разделяща ядрения реактор от помещенията за екипажа, за да се намали излагането на радиация.

Но най-модерната версия на серията TMK е космическият комплекс KK . Предложен през 1966 г., KK включва множество модули, като например експедиционен космически кораб (EK) за командване и управление, орбитален комплекс (OK) за жилищни помещения, модул за кацане (SA), модул за излитане (AV), степен на издигаща се ракета (RV) и планетарна станция (PS) за наземни операции. Този дизайн отразява нарастващата амбиция на Съветския съюз да постигне кацане с екипаж на Марс, планирано за изстрелване през 1980 г.

За съжаление на руснаците (и за щастие на американците), програмата TMK така и не успя да се реализира. Точно както програмата им MPK за достигане до Марс се оказа провалът на програмата им за пилотирано изследване на дълбокия космос, така и липсата на руснаците на подходяща ракета-носител за тежки товари потопи програмата им за пилотирано изследване на дълбокия космос.

Но има предупреждение (или поне тежък урок), който трябва да се научи от провала на съветската ракетна програма Н1 за настоящата американска космическа програма. Ако не можете да изстреляте астронавтите си извън земната орбита, никакви теории няма да са достатъчни, за да гарантират, че вашите високопарни планове ще напуснат чертожната дъска.