Как оръжията с голям обсег биха могли да преобърнат съвременната война?

Характерът на войната става все по-еластичен. Противодействащите фактори едновременно разширяват и свиват разстоянията. От една страна, военната технология напредва с бързи темпове. Сензорите, компютрите и оръжейната технология значително увеличават обхвата, прецизността, скоростта и маневреността на управляемите ракети. Безпилотни и често автономни превозни средства бродят по небето, по морската повърхност и в дълбините. Нови инструменти като изкуственият интелект обещават да променят още повече облика на войната.

Междувременно космическите сили поддържат безсънна наблюдение над бойното поле, помагайки на въоръжените сили да откриват, проследяват и набелязват враговете си на екстремни разстояния, пише за TNI Джеймс Холмс, председател на J. C. Wylie по морска стратегия в Военноморското училище.

С други думи, технологията разширява обхвата на прецизните оръжия до краен предел. Всъщност, ВВС и космическите сили на САЩ пророкуват, че не е далеч денят, в който въоръжените сили и обществата няма да имат безопасно убежище от атака – никъде на планетата.

В същото време, достъпността на прецизната технология демократизира войната с удари от голямо разстояние. Не толкова отдавна американската армия се радваше на почти монопол върху ударите от голямо разстояние. Американските въоръжени сили можеха да бродят безнаказано из Евразия, намесвайки се в периферните райони, където политиците във Вашингтон решаваха. Американските сили можеха да водят „дистанционна” война – да стрелят с оръжията си отвъд обсега на противника, вместо да се излагат на опасност. Дистанционната война предпазва платформи като военни кораби и самолети – да не говорим за екипажите им – като в същото време им позволява да нанасят поражения на врага. Обхватът ограничава риска.

Евтини, малки, с голям обсег: невъзможният триъгълник на ракетите

През последните години обаче разпространението на технологиите за прецизни удари до голяма степен е неутрализирало предимството на САЩ в дистанционната война. Разпространението е дало възможност на все по-широк кръг от бойци – най-изявеният от които е Китайската народна освободителна армия (КНОА) – да се сражават с противници като обединените сили на САЩ отвъд обсега на оръжията си. След като закъсняло осъзнаха тази опасност, Пентагонът и отбранително-промишленият комплекс работят трескаво, за да увеличат обхвата на американските прецизни оръжия, както и на платформите, от които се изстрелват. Ако успеят, те ще възстановят донякъде военното равновесие в Индо-Тихоокеанския регион и други конфликтни зони.

В същото време обаче фактори като единичната цена на боеприпасите, търсенето на големи количества от тях и търсенето на по-малки боеприпаси работят срещу революцията в обхвата. Оръжията с екстремен обхват имат висока цена на единица, което означава, че запасите от тях ще бъдат оскъдни във всяка разумно въоръжена сила. В крайна сметка, бюджетите за отбрана са ограничени; само толкова национални средства могат да бъдат отделени за военните, и само толкова от бюджета за отбрана може да бъде отделено за закупуване на арсенал с обхват в целия театър на военни действия. (Разбира се, това може да се промени в кратко време, в зависимост от това дали обхватът и смъртоносността на относително евтините дронове ще продължат да нарастват с бързи темпове, както по време на войната между Русия и Украйна.) Военните сили, изградени изцяло около високотехнологично оръжие, рискуват да имат твърде малко боеприпаси, за да победят в битка.

А войната в Украйна напомни по ясен начин очевидното: количеството има значение. Въоръжените сили се нуждаят от боеприпаси в изобилие, за да победят равните си съперници. Военните командири се тревожат за „дълбочината на списанията“, което е жаргонен израз за съхраняването на много боеприпаси в оръжейната, за да се изстрелват по врага в битка. Такива притеснения подтикват военните да използват по-евтини и по-малки боеприпаси в големи количества. По-ниската цена помага на въоръжените сили да си позволят повече боеприпаси. По-малкият размер означава, че всяка огнева платформа може да пренася повече боеприпаси, което увеличава обемът на огъня на платформата и силите.

Но задържането на разходите и физическите пропорции обикновено означава загуба на част от способностите – по-специално обхват. Търсенето на достъпна дълбочина на списанията – или това, което американските въздушни сили наричат „достъпна маса“ – кара тактиците да се защитават, а понякога и да предприемат настъпателни операции, в рамките на обхвата на ножовия бой с врага. Толкова за войната на разстояние.

Има оръжия с голям обсег – но не са достатъчно

Нека разгледаме някои от оръжията с ултраголям обсег, които вече са в употреба или се подготвят за бойното поле. Китайската народна освободителна армия (КНОА) е разположила серия от противокорабни балистични ракети, способни да поразяват движещи се кораби, плаващи далеч в морето. Нейната DF-26 може да се похвали с обсег, който може да надхвърли 2100 морски мили, според последната публична оценка на Пентагона. Това означава, че американските оперативни сили, които се придвижват на помощ на обсадените азиатски съюзници, ще трябва да се впуснат дълбоко в „зоната на оръжейното взаимодействие“ на НОАК, издържайки на вражеския огън, докато не се приближат до обсега на собствените си оръжия. И това не включва останалата част от арсенала на НОАК за противодействие на достъпа, включително средства като подводници и тактическа и стратегическа въздушна мощ. Според информация, в процес на разработка е и балистична ракета с още по-голям обсег, DF-27, която според Пентагона може да има обсег над 4300 морски мили. Това само ще усложни оперативния и тактически дилема за САЩ и техните съюзници.

Съединените щати не са лишени от собствени възможности за ултрадълъг обсег. Това лято ВВС на САЩ демонстрираха своята мощ, като изпратиха стелт бомбардировачи B-2 от летища в Мисури, за да бомбардират ирански ядрени обекти на другия край на света. ВВС разширяват своя малък флот от стелт бомбардировачи с чисто нови B-21 Raiders. B-21 могат да направят своя оперативен дебют от следващата година. ВМС също модернизира флотилията си от стелт разрушители от клас „Zumwalt” с „Conventional Prompt Strike”. Тази инициатива ще даде на трите „Zumwalt” основна батарея от хиперзвукови ракети с много по-голям обсег, макар и строго класифициран. Ръководителите на ВМС възнамеряват да въоръжат не само стелт разрушителите, но и най-новите атакуващи подводници от клас „Virginia” с Conventional Prompt Strike, оръжейна система, разработена съвместно от ВМС и армията.

Но трябва да се повтори, че високопроизводителните боеприпаси с голям обсег са склонни да бъдат обемисти, сложни, скъпи и следователно трудни за поддържане в количества, достатъчни за победа във война. Например, класът „Zumwalt“ – разрушители с размери и водоизместимост на крайцери – ще носят само по дузина хиперзвукови ракети всеки. Цената и размерът ограничават дълбочината на боеприпасния склад.

Оттук идва и ефектът на компресия върху географското разстояние. Вместо да инвестират непропорционална част от бюджетите си в оръжия с екстремен обсег, военните сили както в Запада, така и извън него, в крайна сметка заместват обсега с цена и размер на оръжията, когато попълват арсенала си. С други думи, те търсят по-евтини, по-малки и по-прости оръжия, които могат да си позволят в големи количества. Резултатът е, че много от бъдещите сражения ще се водят не на хиляди километри разстояние, а на шокиращо близко разстояние.

Пентагонът дава приоритет на количеството пред обхвата

Примерите за стремежа на САЩ към достъпна маса са многобройни. Например, ВВС на САЩ са разработили начин да въоръжат по-новите изтребители/атакуващи самолети F-15 с наистина изключителен боен товар от петдесет въздушно-въздушни боеприпаса на излитане. Осем от тях са от стандартния набор от високотехнологични въздушно-въздушни ракети, предназначени за използване в типични въздушни битки. Четиридесет и две са ракети с къс обсег, лазерно насочвани, които изискват F-15 да се приближат на къс обсег, за да атакуват целите си, главно дронове. С други думи, достъпната маса отново е за сметка на разстоянието, като излага самолетите и екипажите на по-голяма опасност.

Междувременно Военноморските сили проучват свои собствени варианти за противодействие на дронове. Оказва се, че един икономичен начин за сваляне на бавни, тромави дрони е с 5-инчово 54-палубно оръдие, корабно оръдие, способно да изстрелва до 20 среднотежки снаряда в минута на разстояние до 13 морски мили. Сраженията с оръдия са друг вид сражения на късо разстояние, поне в сравнение с изстрелите с ракети земя-въздух. За разлика от тях, основната противовъздушна ракета на Военноморските сили, SM-2, има обявен обхват до 90 морски мили, но цената й варира от 1,2 до 2,4 милиона долара, в зависимост от варианта.

Друга военноморска инициатива в областта на достъпните масови оръжия е „Project Revolver”. Проектът има за цел да увеличи огневата мощ на борда на атомните подводници от клас „Вирджиния“ (SSN) чрез „мултипакетиране“ на торпеда с малък диаметър 6,75 инча MK 58 „Compact Rapid Attack Weapon“ (CRAW) или 3-инчови безпилотни летателни апарати в една торпедна тръба. Ако този опит се окаже успешен, той ще даде възможност на подводницата от клас „Вирджиния“ да изстрелва салви от дузина или повече CRAW срещу вражески подводници или надводни военни кораби. Ръководителите на ВМС на САЩ се надяват в крайна сметка да адаптират мултипакетите Revolver за изстрелване от вертикални пускови устройства Mark 41 на борда на ракетни разрушители.

И тук отново дизайнерите на флота се сблъскват с компромис между цената на един патрон, дълбочината на списанието, обхвата и риска. Трудно е да се намерят точни цифри, но според една информирана приблизителна оценка обхватът на CRAW е около 4000 ярда. Каквато и да е точната цифра, предвид неговия привлекателен размер и ограничена тяга, може да се предположи, че обхватът на тази много лека торпила ще бъде малка част от този на стандартната тежка торпила SSN Mark 48. Подводните екипажи изглежда са обречени да се върнат частично към тактиките от Втората световна война, които изискваха подводниците да се приближават до търговски и военни кораби, за да изстрелват своите примитивни торпили.

Така моделът се повтаря; обхватът отстъпва пред цената, дълбочината на списанията и размера на оръжията, принуждавайки бойците да приемат по-голям риск.

Какво означават вече "нападение" и "отбрана"?

Изкушаващо е да се спекулира какво влияние оказва удължаването и съкращаването на разстоянията върху баланса между нападение и отбрана. Нека го направим. Понякога военните тенденции благоприятстват защитниците на брега, които се опитват да регулират, ако не и да забранят, достъпа до крайбрежните води и въздушно пространство. Такъв беше случаят през 70-те и началото на 80-те години, когато съветската армия издигна „синя отбранителна зона”, за да защити морската периферия на Източния блок от нахлуването на военноморските сили на НАТО. Бреговите бойни самолети и ракети, военноморските сили и подводниците ще приложат това, което днес наричаме стратегия за предотвратяване на достъпа/отказ на достъп (A2/AD), налагайки висока цена за вражеското навлизане в крайбрежните води. Заплахата от бомбардировките на съветските бомбардировачи Backfire от морето беше важна в традициите на американския флот, когато бях млад и носех каки панталони през 80-те години.

Но понякога тенденциите са в полза на военноморските сили, които действат в нападение около враждебни брегови линии. Дебютът на радара, компютъра и системата за управление на огъня Aegis на борда на крайцерите от клас „Тикондерога” през 1983 г. позволи на надводните групи на ВМС на САЩ да отблъснат въздушните и ракетните заплахи от онова време. Aegis възстанови мобилността на нападателните военноморски сили по време на края на Студената война, като направи възможна агресивната морска стратегия и допринесе за падането на Съветския съюз.

Днес човек се чуди дали технологията, цената, дълбочината на списанията и размерът на оръжията заличават разликата между атака и защита. Разбира се, винаги ще има разлика в стратегически и политически план. Атаката и защитата се различават по целите, които ги мотивират. Съперникът в стратегическата атака е решен да отнеме нещо от нежелаещ противник, докато съперникът в защитата иска да запази това, което има. Това е фундаментална разлика в целите.

На оперативно и тактическо ниво обаче границата се размива до невидимост. Военният мъдрец Карл фон Клаузевиц определя чакането като същността на отбраната на бойното поле. „Каква е концепцията за отбрана?“, пита той и сам си отговаря: „Отблъскването на удар. Каква е нейната характерна черта? Очакването на удара.“ Но Клаузевиц прави забележка, че отбраната не е пасивно усилие. Той твърди, че „отбранителната форма на война не е просто щит, а щит, съставен от добре насочени удари“. За Клаузевиц атаката се крие в отбраната.

И тя може да стане доминираща. Защо да чакате, за да парирате атаката на врага, ако имате възможност да нанесете превантивен удар срещу вражеските сили в или близо до техните бази? Например, Google Earth показва, че основната военноморска база на САЩ в Пърл Харбър се намира на около 4200 морски мили от китайския полуостров Шандун. Ако Пентагонът е прав за обхвата на DF-27 (4300 морски мили), това означава, че ракетна батарея, разположена на полуострова, би могла да унищожи единиците на американския Тихоокеански флот, преди те да са успели да се намесят в Западния Тихи океан. Китайската народна армия може да играе стратегическа отбрана, както я дефинира Китайската комунистическа партия, но операциите на КНА за отказ на достъп биха изглеждали силно офанзивни за Съединените щати. Още повече, ако зоната на действие на оръжията някой ден обхване целия тихоокеански театър, включително не само Хавай, но и бази на западното крайбрежие на САЩ, като Сан Диего. Привлекателността на превантивен удар – дори в името на стратегическата отбрана – може да се окаже неустоима за военните командири и техните политически господари. Ранна и радикална ескалация е реална перспектива.