Вълна на ядрено разпространение: Китай, САЩ и Русия подкопават настоящия световен ред

Амбициите на трите най-мощни държави в света – Китай, САЩ и Русия – подкопават настоящия световен ред. От основаването си Китайската народна република проявява интерес към Тайван; Пекин може би е на прага да се опита да завладее острова. Малко по-малко сериозно, през януари новоизбраният президент Доналд Тръмп обяви намерението си да присъедини Канада и Гренландия към Съединените щати.

Най-значимият фактор за ерозията на следвоенния ред през последните единадесет години е поведението на Русия. От 2014 г. Москва започна кампания за завладяване на територии, а от 2022 г. – инвазия с геноцидни характеристики на украинска територия. Като бивша съветска република, Украйна е основател на ООН през 1945 г. От 1996 г. тя е официално държава без ядрено оръжие съгласно Договора за неразпространение на ядрено оръжие (ДНЯО), пише за TNI д-р Андреас Умланд, анализатор в Стокхолмския център за източноевропейски изследвания към Шведския институт за международни отношения.

В продължение на повече от три години политици и стратези от други реваншистки сили наблюдават хода на руската атака и оценяват реакциите на други държави и международни организации. Сравнително по-слабите държави се учат от опита на Украйна, че не могат да разчитат на международното право, организациите и солидарността и че не трябва да правят грешката, както направи Киев, да се доверяват на „гаранции за сигурност“, „гаранции“, „договори за приятелство“, „стратегически партньорства“ и други подобни. Такива споразумения са от малко значение, както показва безсмислието на съответните споразумения на Украйна с Русия (1994, 1997), Китай (2013) и Съединените щати (1994, 2008).

Стандартното решение на дилемата за сигурността на по-малките сили е да се присъединят към отбранителни съюзи, в идеалния случай такива, които включват поне една държава с ядрено оръжие. Но както Тбилиси и Киев, наред с други, научиха по трудния начин, получаването на пълно членство в мощен отбранителен съюз не е нито лесно, нито безрисково. В отговор на заявленията на Грузия и Украйна за членство в НАТО през април 2008 г. съюзът им каза, че те „ще станат членове.“

Следващото обаче не беше нито присъединяването им към НАТО, нито началото на процеса на приемане в алианса, Плана за действие за членство (MAP). Вместо това Грузия е разкъсана от Русия от 2008 г., а Украйна – от февруари 2014 г. Единственото утешение за двете страни може би е, че Молдова, също постсъветска република, но конституционно неутрална държава без амбиции да се присъедини към НАТО, също е разчленена от Русия от повече от 30 години. Съдбата на Финландия, която има дълга граница с Русия, служи като противоположен пример: За разлика от Грузия и Украйна, Финландия успешно започна процес на присъединяване към НАТО през 2022 г., който кулминира с присъединяването ѝ през 2023 г.

Примерите на Финландия и Молдова показват, че намерението на бивша руска колония да се присъедини към НАТО не е нито достатъчно, нито необходимо условие за руска инвазия. При равни други условия Грузия и Украйна вероятно щяха да станат мишени на руския експанзионизъм, подобно на Молдова, дори и без стремеж да се присъединят към НАТО.

Те биха могли да избегнат загубата на териториалната си цялост в полза на Русия само като се подчинят на Кремъл, чрез влизане в доминирания от Москва Евразийски икономически съюз и Организацията на договора за колективна сигурност. Украйна вероятно би била подложена на натиск да подпише Договора за съюз между Русия и Беларус от 1999 г.

Опитът на Украйна и Грузия с НАТО и реакцията на Русия към тях илюстрират рисковете, свързани с опитите за присъединяване към мощна международна коалиция. Външното балансиране е сложно и може да провокира интервенциите, които се опитва да предотврати. Това важи особено за държавите, които най-много се нуждаят от гаранции за сигурност.

Настоящите геополитически сътресения произтичат от конкуренцията между Русия, Китай и Съединените щати – трите най-мощни държави, постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН и най-големите официални ядрени държави по Договора за неразпространение на ядреното оръжие. Това подкопава доверието както в бъдещото поведение на относително по-силните държави, така и в продължаващата значимост на международното право и организациите за защита на относително по-слабите държави от големите сили.

Днешните промени може да изглеждат безпроблемни от гледна точка на Пекин, Вашингтон и Москва. Въпреки това, те вероятно ще предизвикат загриженост сред държавите, които не притежават ядрено оръжие и са слабо интегрирани в международните структури. Страните, които имат потенциално експанзионистични съседи и не са членки на НАТО или други значими отбранителни съюзи, трябва да преосмислят своите стратегии за национална сигурност. Лидерите на Китай, САЩ и Русия могат да игнорират, отхвърлят или да вземат на сериозно тези реакции към техните експанзионистични амбиции. Докато не предприемат превантивни мерки за противодействие, рано или късно може да се очаква обратна реакция от по-малките сили.

Една възможна реакция на края на следвоенния ред би могла да бъде увеличеното придобиване на оръжия за масово унищожение с цел възпиране и отбрана. Такива решения от своя страна биха могли да предизвикат подобни стъпки от страна на съседите им, които не се доверяват на натрупването на оръжия за масово унищожение по собствените им граници. Това може да предизвика регионална надпревара във въоръжаването и домино ефект на разпространение на оръжия за масово унищожение. Напливът на ядрени, химически и биологични оръжия в държавните арсенали от своя страна увеличава вероятността такива оръжия да попаднат и в ръцете на недържавни субекти.

Промените в глобалната политика за сигурност, предизвикани от териториалната експанзия на Русия и множеството военни престъпления през последните години, поставят екзистенциални въпроси пред по-малките сили. Този ефект се засилва с всеки изминал ден от войната. Той би се усилил драстично, ако Русия постигне военна победа или наложи несправедлив „Siegfrieden” (победен мир) на Украйна. Сравнително по-слабите страни, граничещи с потенциално експанзионистични държави, могат да започнат да поставят под въпрос ангажимента си към неразпространението.