Европа може да разчита само на себе си, загуби САЩ като приятел в нужда

Ако континентът иска да оцелее при бъдеща атака от страна на Русия, големите му играчи трябва да се държат по начин, по който не са се държали преди. Те трябва да бъдат единни и сплотени.

Що се отнася до войната в Украйна, прогнозите не траят дълго. В един момент президентът на САЩ Доналд Тръмп се държи като пратеник на руския си колега Владимир Путин, в следващия изслушва украинския президент Володимир Зеленски разумно, а после отново се връща в лагера на Кремъл.

Тъй като американската администрация все повече поема ролята на ненадежден посредник пред верен съюзник, Европа е в затруднено положение. И това, което ме порази най-много по време на поредица от брифинги и конференции по сигурността, на които присъствах в Берлин и другаде тази есен, е мащабът на тревогата. И все пак, през по-голямата част от времето това остава скрито зад затворените врати.

Една от малкото трохички утеха е, че Германия, Франция и Великобритания, се стремят да се изправят срещу тази студена реалност в единство. След травмата от Брекзит и всички препирни между бившия германски канцлер Олаф Шолц и френския президент Еманюел Макрон през последните години, настроението се промени, защото беше необходимо.

Ако Европа иска да оцелее при бъдеща атака от Русия, то големите ѝ играчи трябва да се държат по начин, по който не са се държали преди - те трябва да бъдат единни.

Цената на бездействието би била много по-голяма от цената на подкрепата за Украйна досега. Путин не само би се осмелил да отиде още по-далеч, но и Европа би била обгърната от вълна от украински бежанци, далеч по-голяма от всичко преживявано досега, пише Джон Кампфнер за Politico.

И това пренареждане беше видимо на фона на помпозността и обстоятелствата около държавното посещение на германския президент Франк-Валтер Щайнмайер във Великобритания миналата седмица, тъй като и той, и крал Чарлз потвърдиха това, което определиха като дълбока връзка между двете страни – връзка, която е подсилена от споделената заплаха от руския експанзионизъм.

Междувременно, истинската работа, която се случва на правителствено ниво, е интензивна. Британският премиер Киър Стармър и германският канцлер Фридрих Мерц развиха истинска близост, произтичаща от споделен поглед върху настоящите външнополитически опасности и техните вътрешнополитически проблеми. Британският премиер от центристко-лявото и германският канцлер от центристко-дясното намират обща кауза в двойното си несгоди.

Загубата на САЩ като приятел в нужда е това, което налага това пренареждане и за двете страни. Разбира се, нито една от тях не смее публично да признае, че ситуацията е толкова лоша, колкото е, но оптиката казва всичко, което трябва да се каже. Само сравнете държавното посещение на Тръмп през септември – с неговите строги мерки за сигурност, напрегнати усмивки и отчаяни погребални обноски от страна на домакините му – и непринудената дружелюбност на Щайнмайер.

И доминираща над всичко е сигурността, макар че тя е по-малко "Коалиция на желаещите“ и по-скоро "Коалиция на обкръжените“. Или, както обясни един германски служител по сигурността, на когото е предоставена анонимност, за да говори свободно: "Ако американците сега действат като посредници между Русия и Европа, те вече не се възприемат като партньори в рамките на НАТО.“

На практика САЩ все още са движещата сила зад алианса, поне номинално. Както каза друг германски военен, също на когото е предоставена анонимност, за да изрази своите виждания: "Суровата истина е, че нивото на готовност на Европа за борба с всяка руска агресия все още не съществува. Дотогава ние разчитаме на САЩ да действат като предпазен механизъм".

*Мнението е на Джон Кампфнер - британски автор, телевизионен водещ и коментатор. Последната му книга “В търсене на Берлин“ е публикувана от Atlantic. Той е редовен колумнист в Politico.