Какво могат да научат американските военноморски сили от Иран

Затварянето на Ормузкия пролив подчертава необходимостта американските стратези да преосмислят какво означава да се упражнява морска мощ. Министърът на отбраната на САЩ Пийт Хегсет направи това наблюдение по-малко от седмица след първоначалните военни удари на САЩ и Израел срещу Иран. И все пак, въпреки опустошителната бомбардировъчна кампания, която значително отслаби – или дори напълно унищожи – традиционния ирански военноморски флот, Техеран продължава да възпрепятства безопасното преминаване на танкери, контейнеровози и дори на американския военноморски флот през Ормузкия пролив.

Способността на Иран да блокира пролива е показателна за една нарастваща глобална тенденция. През изминалото десетилетие станахме свидетели на множество участници, разполагащи с малко традиционни инструменти на морска мощ, които успяха да объркат конвенционално превъзхождащи ги военноморски сили. Украйна силно ограничи движението на руския Черноморски флот в западната и централната част на Черно море. А хусите, недържавен участник, периодично прекъсват търговията през пролива Баб ел-Мандеб, пишат за TNI Кристофър Пребъл и Мари-Луиз Уестерман.

Тези случаи показват как относително по-слаби участници могат да упражняват натиск върху по-мощни противници, като използват евтини и несложни способности за ограничаване на достъпа и блокиране на зони (A2/AD) в подкрепа на операции в близост до брега.

Този модел противоречи на десетилетия на доктрина и планиране на ВМС на САЩ.

Още от времето на Студената война Вашингтон действа въз основа на основното предположение, че ако Пентагонът оптимизира военните си способности, за да възпира равностойни конкуренти, тогава той лесно ще може да се справи с конфликти с по-ниска интензивност срещу държави с по-малки възможности.

Влиянието на Иран върху пролива разкрива съвсем друга картина. Благодарение на способностите си за A2/AD и географското си предимство Иран превърна кампания, която се очакваше да продължи две или три седмици, в петмесечна война. Неочакваната продължителност на този конфликт подсказва, че акцентът, който Пентагонът поставя върху конкуренти от същия или почти същия ранг, е за сметка на конфликтите на по-ниско ниво.

Очакването, че военните операции ще приключат сравнително бързо, може частично да се обясни с начина, по който американските политици и военни лидери традиционно възприемат морската мощ – история, която датира от края на XIX век и трудовете на Алфред Тейър Махан.

Махан популяризира концепцията за морската мощ чрез най-влиятелното си произведение „Влиянието на морската мощ върху историята, 1660–1783“. В нея той описва морската мощ не само като демонстрираната военна сила на един флот, но и като богатството, генерирано чрез световната търговия и търговското корабоплаване, необходимо за поддържането и по-нататъшното разширяване на военноморските сили на дадена държава.

Махан правилно е разбрал, че нито военните способности, нито икономическата сила сами по себе си могат да създадат морска мощ. Напротив, необходими са и двата елемента. Важно е обаче, че той свързва полезността на икономическата мощ със способността на държавата да изгражда и поддържа военноморски флот.

Това разбиране за икономическата мощ е довело съвременните стратези, учени и военни лидери до убеждението, че големите и скъпи флоти са адекватно проявление на морската мощ.

По-конкретно, икономическият компонент на морската мощ трябва да се разбира не само като финансовата способност на дадена държава да генерира военна мощ, но и като способността да нарушава или нанася щети на икономическия капацитет на други държави. Иран ефективно демонстрира тази способност чрез използването на бързоходни лодки, дронове, противокорабни ракети и морски мини за пресичане на корабоплаването в близост.

По този начин действието по нарушаване на морската търговия на дадена държава не е резултат от морската мощ, а по-скоро основен компонент, който я определя. Това по-широко определение на морската мощ обяснява как по-малки държави – като Иран – могат да упражняват морска мощ дори без голям флот или традиционен морски контрол.

Това би представлявало съществена промяна в традиционното разбиране за това какви платформи и системи съставляват адекватен военноморски флот. Преосмислянето на морската мощ – така че да включва способността да се наруши икономиката на противника – би премахнало практиката военноморските сили да се оценяват единствено по тонажа на флота или по разстоянието, на което флотът може да прояви сила, за да наложи контрол над морето.

Акцентът, който Вашингтон поставя върху конфликтите от висок ранг, и относителното пренебрегване на асиметричните способности създават пропуски, които противниците могат да експлоатират и вече са експлоатирали. По този начин Иран – държава, чийто военноморски флот в момента е "на дъното на Персийския залив" – успешно се противопостави на държава с един от най-технологично напредналите флоти в света.

Докато Техеран се опитва да запази де факто контрола над пролива, а Вашингтон се стреми да си възвърне преговорното предимство, американските политици и военни лидери трябва да се възползват от поуките, извлечени от този конфликт.