През последните три години обществото имаше премного поводи за размисъл и безпокойство. В този контекст споменът за прочетените от парламентарната трибуна записи на разговори между лекари от Горнооряховската болница, направен от министъра на вътрешните работи, е достатъчен сам по себе си. Решението на съда, постановяващо невиността на медиците, е само мрачен нюанс, маркиращ границите на бедствието.
Угодни (за държавата) и законово регламентирани са и правата на гражданите по отношение на интереса им към интимния свят на властта – централна и местна, съдебна, изпълнителна и законодателна. Макар от 12 години в страната да действа Закон за достъп до информация (ЗДОИ), специално назначени чиновници и администратори ревностно пазят“тайните” на институциите особено онези за нарушения на нормативни актове, откровени злоупотреби, конфликт на интереси, нагласени търгове и конкурси. Предоставяне на частичен достъп, отлагане с позоваване на засегнати интереси на трети лица, “търговска тайна” или просто мълчалив отказ са методи от арсенала, бранещ цитаделата, наречена Истина за управлението, Истина за разпореждането с публични средства, Истина за приватизацията, Истина за преговорите по присъединяването ни към ЕС и пр. Липсата на санкции за държавните и общинските чиновници, отклоняващи исканията за достъп до информация с непостижима изобретателност, действат поощряващо и окуражават бюрократите да продължават да издигат барикади.
За разлика от държавата, гражданите не могат да влизат в интимния свят на властта несанкционирано. Дори и да се случи подобен пробив, той е по-скоро случаен и единичен. Балансът на силите е далеч от равновесната точка, а тенденцията трудно може да се определи като оптимистична.
Лавина от СРС-та
Под благовидния предлог за справяне с корупцията и престъпността правителството на ГЕРБ позволи на службите за сигурност да се развихрят в използването на специални разузнавателни средства (СРС). Лицата, спрямо които същите са прилагани през 2011 г., са 7881, което е с 30% повече от 2010 г., когато обект на внимание са били 5763 граждани. Вероятно защото подслушването е признат за един от най-мързеливите методи за разследване, исканията за реализирането му през последните години нарастват стремително – от 9600 през 2009 г. на 15 946 през 2010 г. Това е ръст от цели 65%. Несъразмерната употреба на превърналия се в емблема на правителството и силовите му ведомства прийом, в същността си е посегателство върху правата, свободите и личния живот на българите. Представете си, че тези близо 8000 лица, обект на СРС, са разговаряли средно с по 50-60 човека за периода, в който са наблюдавани – до два месеца в общия случай, а по изключение и до шест, то кръгът на подслушваните или проследявани се разширява и достига половин милион. Тези 500 000 граждани не подозират, не знаят и няма как да разберат, че държавата присъства в личния им свят. Нито да се защитят. Още по-малко да търсят обезщетение за случаите, когато са следени неправомерно или приложените срещу тях СРС-та не са използвани за нуждите на наказателния процес.
През 2011 г. шефът на Софийския градски съд Владимира Янева инструктира службите да обединяват няколко способа на СРС в едно искане, както и да указват максимално допустимия срок за прилагане на желаните мерки. Този творчески прочит на закона механично сваля издадените през 2011 г. разрешения до 13 634 (виж фиг.) и в действителност ограничава прокуратурата и ДАНС в увлечението им по мързеливото събиране на доказателства МВР обаче не се съобразява с предписанията, нито бърза да се откаже от лесната и достъпна практика – с 26% се увеличават исканията им за използване на СРС.
Ефектът от ангажирания в подслушване, наблюдение, проследяване, фотографиране и прочие дейности ресурс, е ограничен в скромните 5.04% – толкова от събраните доказателства са представени в съда. Това не притеснява силовите ведомства, надлежно подсигурени със средства от държавния бюджет. Дейността им по нахлуване в личния живот на гражданите се разпростира на все по-широк фронт. Исканията за достъп до трафични данни от 50 000 през 2010 г. нарастват почти 50% само за година, за да достигнат 74 052 през 2011 г.
В действителност лекотата, с която съдът дава разрешения за използване на СРС (отказите са едва 0,8%), неудържимо нарастващото им количество и едва забележимият ефект от прилагането им – в рамките на статистическата грешка, създава усещане за несигурност и опасения от злоупотреба със събраната информация. Така или иначе 95% от нея не стига до съдебна зала. Какъв е смисълът тогава? Ограничаване на престъпността и корупцията? Такова не се забелязва. Дори с електронен микроскоп. От 71-во място през 2009 г. България се срина до 86-о през 2011 г. по корупционен индекс. Ако целта е провокиране на страх от посегателство срещу личния живот – то тя е на път да бъде постигната. Ако целта е демонстрация на безлимитна власт в проникването в интимния свят на човека и безнаказаното му превръщане в публично достояние – то тя вече е постигната. Резултатът – постепенно парализиране на волята и желанието за противопоставяне на агресивното настъпление на полицейщината в ежедневието ни, социална апатия и убиване в зародиш на всеки порив за отстояване на гражданска позиция. В подкрепа на горното са данните на Програма “Достъп до информация” относно отправените от граждани, журналисти, фирми и организации искания за достъп.
Докато през 2008 г. и 2009 г. регистрираните заявки са от порядъка на 24 500, то през 2010 г. същите падат на 10 671, а през 2011 г. на 8805 (виж фиг.). Паралелно с почти трикратното намаляване на исканията за достъп до информация върви процес на увеличаване на отказите. Разбира се, “заслугата” на институциите за описаната картина никак не е за пренебрегване. Методите за отказване на гражданите от правото да се информират и да повдигат завесата, прикриваща интимните тайни на властта, никак не са за пренебрегване. Забавяне, позоваване на поверителност на личните данни, даване на информация, различна от исканата и прочие административни “изобретения”, са в състояние с времето да откажат и най-големите ентусиасти.
Освен Програмата “Достъп до информация” още една институция констатира в годишните си доклади спад на сигналите подадени към нея от граждани – Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ). Ако през 2009 г. и 2010 г. регистрираните искания за финансови ревизии са съответно 718 и 813, то през 2011 г. броят им е едва 584, а отказите за проверки нарастват почти с 50% (виж фиг.). Публикуваните обобщени резултати от инспекции не будят оптимизъм. От изпратените за последните три години (2009-2011) общо 455 доклада на прокуратурата едва по три (това е под 1%) е образувано досъдебно производство и въобще не е ясно стигнали ли са случаите до съдебна зала. В същото време продължават констатациите за установени нарушения в организицията по провеждане на обществени поръчки, за ръст на непроведените процедури (от 206 през 2010 г. на 358 през 2011 г.), както и за увеличение с почти 70% на несъставените актове за нарушения поради изтекла давност – от 745 броя през 2010 г. на 1258 през 2011 г. Последните факти легитимират недвусмислено значението на активността на гражданите в посока контрол над властта и над начините, по които се разпорежда с публичните финанси.
За разлика от държавата, която угодно, законно и безпрепятствено влиза дълбоко в личния свят на българите, без да иска разрешението им и както се оказва, в 95% от случаите – неоправдано, достъпът на гражданите до секретите на властта също толкова угодно и законно е лимитиран и препятстван допълнително от изобретателни “пазачи” на тайните. Везните на справедливостта са далеч от равновесното положение, следователно формулата “угодно, законно и приемливо” няма как да издържи в съдебната зала на обществото.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.