И какво направихме? Едно голямо...

                Занят със списванието на безсмъртни мисли около култа към хероите и хероическото в историята, пропуснах по-голямата част от тазнеделний голям столичен протест. Отидох към края, тоест към един и половина при Халите. Тази седмица „координаторите” творчески са решили да разнообразят програмата и да блокират не Орлов мост, а Централна гара. Едно по принцип добро решение, защото нали сега текат и недоволства на служителите от БДЖ.

                Едно познато мен лице, редовен посетител на подобни смутителни събрания, сподели, че блокирането на влаковете е протекло крайно неубедително. За щастие, на пък към и от джамията и синагогата не е имало просташки изцепки. Но при пристигане на самата гара се е стигнало до разводняване на мерояприятието. Правилно казваше един другар от пещерното ДСБ, че протестите трябваше да бъдат брутални, кървави и жестоки. Докато в последните седмици протести на практика няма, а в неделя, колкото ги има, са слаба ракия. Ама наистина слаба. По неделному, както казват французите.

                Решили нашите протестиращи да блокират релсите. Даже отначало откъм координаторите имало възгласи: „да легнем на релсите”. Граждански триумф. Ентусиазъм, викове: „ура”, „браво” и „да живее”. Обаче щом се стига до истинско блокиране, изведнъж координаторите обръщат палачинката. Започват да обясняват, че да се блокират релсите е лошо. Ще фалира БДЖ. Ще бъдат уволнени служителите. А не това е нашата цел, нали? Ние сме солидарни помежду си. Когато се оказва, че този изсмукан от пръстите аргумент някак си не въздейства на близо четирите хиляди протестиращи (защото какво, по дяволите, е протест без ефективни действия), координаторите бият на по-сериозно чувство: ето, военната полиция е дошла! И какво от това, пита се наивният протестиращ? Как какво, граждани? Как какво! Та военната полиция пази националната сигурност и ако ние сега спрем движението на влаковете (заради което именно сме дошли), то военната полиция, в изпълнение на дълга си пред Отечеството и закона, ще ни набие справедливо. Объркване, неяснота, оттегляне обратно с триумфални оркски крясъци по Мария Луиза към Халите и Президентството, където вече се присъединявам и аз, за да изслушам гореизложения разказ. Красота. Нови успеСи на гражданското общество. Немитата управляваща класа е на колене... Ето така се протестира! Само така! Силно заявени позиции и никакво действие, сиреч пълна морална победа по Лао Дзъ.

                Оставям настрана, че тези, дето бихме искали да се прави нещо повече, се оказваме нежелани еУементи и „провокатори”. Това вече веднъж го чух на Орлов мост. Пък после някакви пияници ни газиха с червени автомобилчета. Сигурно пак протестиращите сме били виновни. Оставям настрана и подозрението, че така наречените координатори са или пълни бездарници, или полугерберасти с леко розов уклон. Но виковете „браво на полицията” вече са върхът на Стокхолмския синдром. Чакам да чуя от камиончето на координаторите и хита „Евалла на Живков” или пък химна на МВР в изпълнение на Веско Маринов (да ме прощават дамите за мръсната приказка).

                Не ме разбирайте погрешно. Искам да има протести. Не искам Народното събрание да се саморазпуска, преди да е гласувало промени в Избирателния кодекс. Не искам БСП на власт. Искам българите да се вземат в ръце... ама май много искам. Нищо. Надявам се, че когато късата памет и липсата на воля отново се изпишат върху задниците на съгражданите ми, ’97-а ще се повтори. Разбира се, дори да имам късмета това да стане, ние пак удобничко ще я забравим. Но ми се ще, страшно ми се ще да обеднеем още, да изгладнеем още и след година-две поне временно да спрем да се лигавим. Да обесим последната Тиква на червата на последния Чебурашка и поне за кратко да поживеем като нормални хора.