ГЕНЕЗИСЪТ НА ОБЕЗВЕРЯВАНЕТО

България се тресе от обезверяване. Притиснати към дъното от мизерия, безнадеждност и отчаяние, българите са на път да повторят упражнението, което в последните 23 години дава един и същи резултат - обезверяване.

Преди всичко, за да настъпи такава дълбока криза на доверие в държавата и обществените институции, то тя има свой генезис, който не се е случил вчера или преди месец, но е резултат на тотално сбъркан модел на обществените взаимоотношения. Кредитът на избирателите винаги е акт на вяра. Те са повярвали на обещания, платформи, идеи и намерения. И гласуването за един или друг кандидат, една или друга партия, е като хвърлянето на едно малко семенце вяра в почвата на бъдещото управление. За това семенце има два възможни варианта за развитие. Първият - да покълне и оправдае посяването си. Вторият - да изгние, без да се реализира. С първия вариант бихме имали налице напълно оправдани обществени очаквания, тоест, избраната от народа власт е отговорила подобаващо на доверието и очакванията на хората.

С втория вариант обаче ситуацията загрубява, защото хората са останали излъгани, прецакани и употребени за нечисти сметки и амбиции. И точно там - в прецакването - вярата е изгубила същинския си смисъл. Защото тя е трябвало да изразява сърдечното упование и доверие в един избор, който се е опорочил и дискредитирал. Всякакво по-нататъшно отношение между избирателя и избрания би трябвало да не е възможно да съществува, защото мостовете са разрушени от лъжа. Но защо, на практика, българите продължават да гласуват за вече опропастени откъм доверие партии, личности или движения? На какво се дължи този ерозирал подход? Дали на слабата ни памет, която не иска да издири неизпълнението на дадените обещания, или на някакъв вроден нашенски мазохизъм, който да ни кара да опустошаваме бъдещето си, гласувайки за доказани демагози, хитреци и най-отявлени измамници? Не сме ли изпълнили вече душите си с прекомерно огорчение и възмущение от измамените ни надежди?

И не е ли твърде страшно, че вотът ни е акт, който се случва в рамките на един изборен ден, а последиците след това ги трупаме няколко години? И когато вече сме стигнали дъното на обезверяването, то кой ще е новият глас, новият полъх на надеждата, готов да ни изтръгне от апатията и безразличието, които превръщаме във вътрешен протест срещу зловещото статукво? Не сме ли били твърде много мамени, че тази или онази партия са по-малкото зло от другата, която е по-голямото зло? Ами разсъдете, че като гласувате за по-малкото зло - то вие съзнателно се стремите да направите и от него голямо зло. Защото то ще вземе вашето доверие, и като се зареди с овластяването, което му се дава, непременно ще стане голямо зло. Тюхкайте се после и си казвайте: "Ах, ама нали ние гласувахме за по-малкото зло? Защо то стана толкова голямо зло?" Ами имахте ли разум да разсъдите, че едно малко зло е безкрайно амбицирано да стане голямо, за да се изравни с другите злини, които са били по-големи от него? Кой би бил по-опасен като генезис в едно очакване? Дали богатият, който не знае къде да си дява многото пари и блага, или амбицираният сиромах, който е готов на всяка цена да го настигне, а ако може дори да го задмине? Не тръгват ли мнозина от калта, като онзи беден младеж от “Приказка за стълбата" на Христо Смирненски, зареден със свещена мъст, за да отмъсти на онези търтеи и лакеи във високото, та да утеши така братята си сиромаси? Но какво се случва после? Какво става с младежа, когато изкушенията на властта успеят да опорочат сетивата му, и да покварят сърцето му? Ами случва се същият този генезис на измамата, който винаги се дължи на изменчивостта.

И като се замислим само какво се случва на предизборните митинги с хилядите, които гледат своя избраник... Те се пълнят с възторг от неговата поява, скандират името му, издигат портрета му. Но какъв е този възторг? Не е ли той всъщност еуфория от собственото семенце вяра на отделния избирател, който си е внушил, че изборът му е не просто правилен, но свещен и най-истински? А задава ли си този, пълен с еуфория човек, същинският въпрос, който би трябвало да го ръководи в избора му:
"Изменчив ли е човекът, на когото гласувам доверието си? Ще ме погледне ли след четири години със същите честни очи, с които ме гледа днес? И този, на когото сега се възхищавам, истински ли е, или е просто лукава маска, която аз трябва да приема честен образ на лицето му?"
За тези 23 години демокрация в България остана ли поне един политик, който да не омърси ръцете си с измама и безпринципни съглашения? Остана ли поне един властник, който да не участва в задкулисните пазарлъци и заговори, след като с тях е успял да осребри достатъчно времето си, прекарано в политиката? Остана ли поне един, досущ като бедния младеж със стиснати юмруци, преди да беше тръгнал да прави съдбоносните си пазарлъци с дявола?

Разберете ме, приятели! Същността на нашето обезверяване е тази, че сме били излъгани да посеем вярата си в човешката изменчивост, а не в онова, което е Свято, неизменчиво и непреходно! А най-тъжното и най-обреченото на политиката е това, че тя е доказано хлъзгава, мимикрираща, хамелеонска, и в крайна сметка - жестоко изменчива. И страшният печат, с който е силна да поквари битието на човеците е този, че обезвереният е излъган дори да не се чувства като обезверен. Достатъчно е само да се съгласи да бъде изменчив, като изменчивите, за които гласува. А това е страшно, защото води до пълно нравствено и духовно падение!
Никога не си позволявайте да бъдете обезверени! Защото вярата, като заложба в духа ни, не е инвестиция за този свят, а за бъдещия! И тя заслужава да бъде посята в Завета и обещанията на Онзи, за Когото Апостол Яков написа, че остава без изменение или сянка от промяна! Амин!

Ясен Ведрин

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.