Кон или крава

Уил Грейсън казва, че проблемът не е в самото счупване, а в това, че винаги се губи поне едно парченце и после като тръгнеш да лепиш получаваш нещо като… рисунката на малцето на крава – нещо като кон с тънки крака, панорамен задник, опашка като дебело черво и едно виме, ама едно такова като гумена ръкавица, пълна с вода. Рисунката е феноменална. Това получаваш като почнеш да сглобяваш счупеното.

Помня когато малцето беше на две години, с един замах на немощната си ръчичка успя да счупи люк на цяла пералня и така ме обрече на безпералние година и половина, докато взема една втора употреба, която също се счупи. Карай де.

Помня когато в Кипър нямах ни вода, ни пералня около година и половина. Когато ми донесоха една чисто нова в едно от поредните жилища, я гледах дълго и плаках от умиление.

Сега ми се запуши филтърът на пералнята и докато се гъзех, лазех, псувах гръмко и грандиозно, си помислих, че в крайна сметка никой не е умрял без пералня. Свиква се. Свиква се с всичко. Почти.

С миризмата на закуски в седем сутринта, със злокобната тишина на двумилионен град, с кучетата в Макдоналдс и супермаркетите, със забраната за пушене в някой парк, която не си видял и идва някой от гражданска полиция, със събуването на обувки където и да влезеш ( в училищата например, да не споменавам домовете на хората), с онези малки кръгли меки неща, които се залепват под краката на всеки стол, маса, легло, за да не се драска паркета, с шепненето след десет да не попречиш на комшиите, които изобщо не познаваш, с факта, че някои хора наемат отделни жилища за кучетата си, а ти се чудиш как да се свъртиш на 38 квадрата, с дебилщината, с бюрокрацията, с разговорите от сорта:

-          За въпроси относно новите ни продукти, натиснете едно.

-          За въпроси относно новите пакети, натиснете две.

-          За записване за дата за инсталиране, натиснете 3.

-          За текуща сметка, натиснете 4.

Натикам 4, защото не съм клиент, а ми пращат сметка.

-          Моля, въведете номера на договора си. За излизане към менюто, моля натиснете нещо си.

Т.е свиква се с това, че няма как да се оплачеш. Демокрациите са изградени от НЕлица. Последното чудо е обработването на мотивационни писма от компютърна система. Тя проверява: граматически грешки, стил, изказ, колко пъти си употребил определени думи, колко знака си използвал, предполагам и колко пички лелини си наебал докато си го писал по НАРЪЧНИКА за кандидатстване за определената позиция, който ТРЯБВА да закупиш.

Обичам да си купувам цигари само от едно място – нашия тъбако трафик, понеже пичът е разговорлив. И приема по един, два и пет цента.

С останалите неща не се свиква. Просто не ги правиш. Тук разбрах едно: нищо не ТРЯБВА. Само… трябва да им даваш всичко, което имаш, във всеки миг и с всеки дъх, който поемаш, за да не те закачат и от там нататък – прави каквото знаеш. И най-вече да си направиш кубчето. Там, където удобно се свиваш като ембрион, вземаш хубава книга или просто лежиш и затваряш очи и мечтаеш за малка къща с кокошки.

Но в най-плитките пластове на подсъзнанието ми дреме страха от забравата и да не разочаровам: семейството си, семейството си, семейството си и така нататък. В един момент имаш само един избор – да бъдеш щастлив или да направиш дните на семейството си щастливи и спокойни. На родителите си по-скоро. Не съм от най-големите раздавачи на спокойствие, защото ми е поизчерпано. Обичам сладко – ще го ям. Обичам да пуша – ще пуша, обичам да съм такава – такава съм. Няма да ям мюсли за да запазя форми, няма да си лакирам ноктите, защото не обичам, няма да ходя на маникюр, защото не съм свикнала, няма да обуя елегантна дреха, защото не искам, няма да си направя прическа, защото от гнездо не става райграс. Няма да променя убежденията си, защото не искам, няма да си затварям устата, нищо че влизам рязко и си противореча (на различни фази съм била), няма да обикна Китай, чай, черен хляб, плетиво, няма да участвам във водопада от бълвочи по разни форуми с разни измислени хора, които нямат лица (а само задници), няма да си купя кола, няма да изкарам книжка, няма да спра да пиша простотии, защото един ден може да струват милиони (това беше малко като пръдня в ураган), няма да науча петте (седемте, осемте…) стъпки към щастието, няма и да ги приложа. И понеже две години съм като пуснала котва в асфалт, няма да спра да се движа. Бе то е едно такова вътрешно движение. Малко като напук. Представи си само как си двама души и единият подава ръка на другия. Ей така се движа нагоре. С двете (трите, четирите…) души в мен.

Животът е като парти. Сам избери дали да си сам на масата с тортите и сладкишите (понеже семейството ти е решило, че криеш някъде дълбоко и от срам огромната си популярност сред хората) или да си с някой умопобъркващо отегчителен събеседник, който е минал да те уважи… някак и с който няма какво да си кажеш.

Най-странното е, че с времето така силно се привързваш към нещата си (разбирай останалото ти достойнство и ценности), че нямаш никакво, ама никакво желание да ги споделяш с някой друг. Ако някой е решил да ме заобича, да знае, че съм станала като зло куче (кучка е по-удачното). Последното, което мога да направя за някой е да се появя гола с бира в ръка или да нарежа салата. Манджа мога да сготвя само в пристъп на блажено отчаяние, когато реша да причакам някой вдовец Кунц или Курц или Ханс с пет деца край гробището и да го прилаская с българска мусака или пиле със зеле. Но… за сега това  ми се струва далечна перспектива. Оставям те сега, че покер ме чака ейййййй. А хората отиват на джогинг.

Като питали костенурката какъв е смисълът на живота, тя казала, че той е в това да живеем много дълго. А как да живеем много дълго? Като правим гимнастика. А защо е необходимо това – за да станем още по-стари…

Ако питаш мен (като една феноменална коза-паяк) какъв е смисълът на живота – да си направиш парти и да изядеш всичките торти сам. То какво друго? Или да речем животът е като една кон с виме (понякога гумено). Останалото е думи, а думите са като хроничен цистит – уринирането е начесто, но за сметка на това болезнено.

Ай,  че ме заболя J