Недовъзпитаните

Едва ли има човек в България, който в последната седмица да не се опитва да намери отговор на въпроса как е възможно днешните управляващи толкова много да прекалят. От една страна с избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и от друга – с последващия отказ или неспособност да осъзнаят и признаят, че това е най-арогантното решение в най-новата ни история.

 Политическите им съперници ще се изкушат да обяснят този абсурд с колективна глупост и некадърност,  а конспиративно настроените умове – със сложна схема,  целяща дестабилизация на страната и примерно...,  кой знае,  завземане на още по-силни позиции.

 Абсурдността на решението „Пеевски“ и последвалите неадекватни реакции на управляващите, обаче са продукт предимно на лошото възпитание на политическата класа. Подобно на човек,  на който му „липсват първите седем години“ същата тази класа не притежава онези импулси, които да и подскажат, че „така не се прави“,  „адски ме е срам“ и „това е грешно и няма да ми се размине“.  Съответно скандалната кандидатура на Пеевски за шеф на ДАНС в тяхното съзнание изглежда като нещо съвсем нормално,  а реакциите на хората на улицата – като платен протест от страна на опозицията. Това най-добре си личи от дългото упорство на Сергей Станишев и Пламен Орешарски да признаят за грешката си, а депутатът от БСП Христо Монов квалифицира протестиращите като „интернет лумпени“,  които виждате ли... протестирали за щяло и нещяло.

 Парадоксалното в случая обаче е,  че именно гражданското общество,  което в момента протестира или подкрепя протестите  е до голяма степен виновно за сегашната култура на поведение в политическия живот на уравляващите. И причината за това е,  че нашите родители, разочаровани от плодовете на първите демократични митинги твърде рано се отказаха да продължат да упражняват своето право на граждански контрол над институциите и политиците чрез най-яркото си проявление – уличният протест. Изборът на част от тях бе да напуснат битката като избягат в чужбина,  докато други реагираха с апатия,  пасивност и безразличие. Но резултатът 20 години по-късно е един – порасналата вече политическа класа се държи нагло и невъзпитано, краде на поразия и нарича своя избирател лумпен.

 Този път обаче на гражданина му писна и той зашлеви мощен шамар на своите избраници, поемйки отново отговорността за тяхното възпитание в свои ръце.  Прекалено късно – не можеш да превъзпиташ възрастен човек. Затова,  както „тия“, така и „ония“  трябва да си ходят и на тяхно място да дойдат нови.  А гражданското общество оттук насетне трябва непрекъснато да упражнява своето задължение (към себе си) да упражнява известен контрол над политическата класа и институциите. Защото битката за свободата и демокрацията продължава цял живот и който не е готов да се бори за тях,  не ги заслужава.