Партизан за бой се стяга

Има ли какво още да се каже за протестите, които устремено вървят към края на своя неонатален период, т.е. период на новороденото!!!! Ако кажа, че ми е писнало, значи да излъжа. Ако кажа, че не ми е писнало, значи да манипулирам. Ако напиша, че съм щастлива всяка вечер да обикалям като диво прасе по жълтите павета, значи да съм изтрещяла. Ако спомена, че такова разнообразие на вечерите си не съм имала отдавна, означава че... нещо е излязло от релсите, приело е друга форма и окончателно е скъсало с негативната ми нагласа.

Много коментари чета и слушам тези дни. Направо не мога да повярвам как от човек, който си провеждаше детоксикация от новини, минах в другата крайност. Търся си и оправдание за това и го намирам. Но то си е за мене. Това, което ме кара да пиша сега е... неудобната истина, че не се вижда КРАЯТ! Не на протеста!

А на битието ни като маймуни....

Не е ли странно как едно такова събитие като обществен протест се превърна в сцена на гениалността на един народ, който с години търси своето лице! След това изречение съм загубила половината четящи, за преброяването на чиято численост нямам нужда от помощта на МВР - така или иначе са малко. Но да допродължа - защо гениалността?! Защото се оказва, че в това общество има страшно много талантливи, мислещи, творящи, създаващи, съзнаващи, съзидаващи и пресъздаващи българи! Всеки ден ги виждам. Пред очите ми са все по-нови и нови плакати, изпълнения, а вече и етюди.... До вчера всичко това беше затворено зад стените на галерии, театри, арт-работилнички и още по-учудващо - офиси! Днес е на улицата... И никак, ама никак няма против да демонстрира способностите си. Сякаш всеки нов ден, дал живот на поредния протест, зарежда хората с енергия, отпушва отдавна затлачени и потиснати способности, събужда дремещи таланти и те вървят, ден след ден, крачка след крачка по път, който може би ще ги изведе на пресечната точка в живота им.

Да, звучи високопарно и многословно. И сигурно е така. Сигурно, ако не беше кокошката на име Мая пред парламента вчера. Ако не беше Open Office-а пак там. Ако ги нямаше стотиците бели балони с надпис оставка пред парадния вход на НС. Ако "червените бабички" не вървяха всяка вечер с мегафони в ръка. Ако барабаните и тъпаните не отмерваха в шамански ритъм онова, което тупти у човека вляво под ключицата.

Странни ми се виждат на този фон заклинания от вида на "Орешарски - шанс за България", "СТРЕС вместо полъх от Бузлуджа", "Да спасим малките населени места чрез Орешарски!"..... Странни не защото не ги споделям, а защото... идват в противовес на бумтящото сърце в София. Те са една много закъсняла реакция на осиротелите български градове и села срещу напусналите ги техни жители. Противопоставяне на "големи" към "малки" - фалшиво до най-дребната си молекула, което с десетилетия беше подхранвано и от медиите...... полугласното мото, че "София е България....."!

Странно ми е, защото Орешарски няма да ме върне в моя роден град... По-скоро ще ми даде началния шут, от който имам нужда, за да напусна и аз малкото китно местенце на централните Балкани. Толкова малко, че обръчи от непрокопсаници и недъгави зелени тикви са го стиснали и цедят зер е "сиренето" на Крали Марко от онази приказка. И толкова голямо, че ми дава тези 27 вечери, изтъкани от свежа глътка въздух, че не съм сама! И други има.... Желаещи и можещи да понесат мисълта за промяна.... Действащи, за да реализират обрата, който ще им върне загубените прекрасни 24 години... И без "помощта" на "пакетчето" на Орешарски....

И в тази връзка пускам тук една много любима моя песен, която иначе обожавам да слушам сетя ли се за любов...... толкова далечна.... Защо я пускам тук.... ами заслушайте се в текста.... може би и на вас ще ви напомни за отношенията в обществените лагери от последния месец..... липса на ВЗАИМНОСТ...... непремерено самочувствие..... и една единствена надежда .....

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой за ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.