Да ви е честит утрешния Велик ден за честта и достойнството на България и българите!

Велик е този ден, защото сме постигнали като нация обединението на държавата си без чужда помощ и подкрепа, без да чакаме някой да ни свърши работата. Българите са осъзнали една огромна несправедливост и са я поправили със собствени сили и средства, без да чакат съгласието и одобрението на великите сили. Наздраве, приятели! Време е да си върнем достойнството и честта да сме Българи и сами да решаваме бъдещето си, а не да оставяме това на някакви кукли на конци!

Подарявам ви един мой разказ за светлия празник шести септември.

ЩЕДРОСТТА НА ВСЕВИШНИЯ

Животът е безценен дар, макар много хора да не го осъзнават. Но рано или късно се оказва, че съмненията по този въпрос имат несериозни подбуди и са временни емоционални състояния. Защото като цяло, чудото наречено живот съдържа в себе си безброй безценни дарове и възможности за всеки вкус. Все пак вместо да философстваме, по добре да се впуснем в една история, пълна с подобни факти…
Ти беше обикновен млад мъж, току що преодолял неудобството на младежките пъпки. Имаше добър потенциал и слаби амбиции, тоест не чувстваше постоянна нужда да доказваш възможностите си, защото беше убеден, че ги имаш. А беше убеден, защото тихо и скромно, но постоянно се наблюдаваше и изучаваше в житейските ситуации. Просто искаше да знаеш точно кой си и да бъдеш себе си, а не онзи, който другите искаха или очакваха да бъдеш. Това естествено ти създаваше повече врагове отколкото приятели, но на теб така ти харесваше.
Когато беше шестгодишен, родителите ти се разделиха и дори се намразиха заради служебна кариера. От там нататък основно те отгледаха баба ти, дядо ти и леля ти по майчина линия. Всички живеехте в техния просторен апартамент, но майка ти по – често отсъстваше, понеже работеше много и си имаше личен живот. Обаче както винаги всяко зло в крайна сметка бе за добро, защото благодарение на това съчетание на обстоятелствата ти израстна с вечните, мъдри приказки в спокойната атмосфера на трима пенсионирани учители, необременен от болни родителски амбиции. Условията благоприятстваха да се занимаваш с това, което те интересува, тоест имаше достатъчно време да работиш върху себе си и да се учиш и от живота, освен от книгите. Което пък ти помогна по - късно да оформиш и основните си цели - да развиеш творческия си потенциал и да изградиш качествено семейство.
След като изслужи безкрайната по онова време военна служба, майка ти остави всичко в твои ръце и замина да работи в Алжир заедно с втория си съпруг. Предстоеше ти нелеката задача да се грижиш за трима стари, болни хора. За двайсетгодишен младеж това си беше много сериозно изпитание. Улесняваше те единствено голямата ти обич и благодарност. Защото все пак на тяхната любов и всеотдайност дължеше себе си. Просто беше дошло времето да им се издължиш по достоен начин и ти го направи. В продължение на две тежки години се погрижи да не им липсва нищо, да са спокойни дните им и да ти се радват. Това им вдъхна сили да понесат по леко старостта и болестите и да напуснат щастливи този свят.
Като израз на вярата си в теб те ти завещаха апартамента, за да не си зависим и да си стъпиш по - лесно на краката. Така, по неписаните закони на благодарността едва двадесет и две годишен ти вече имаше собствено жилище и то съвсем заслужено. Можеше да твориш и да подреждаш живота си както го разбираш, а това си беше чиста проба свобода.
Апартаментът беше просторен, функционален, на добро място с прекрасен изглед. За да си осигуриш издръжката, даде двете спални под наем на студенти, кухнята остави за общо ползване, а ти се настани в хола. Наемателите бяха свестни, колежките им - готини. Скоро започнахте почти всяка вечер да си спретвате купони със здрава рок музика и много ядене и пиене, а колетите поддържаха хладилника винаги зареден с всичко необходимо за доброто настроение. Те бяха доволни, че са случили на хазяин, а ти - на квартиранти. Симбиозата бе пълна. Понеже разполагаше изцяло с времето си, ти го използваше за творчество. Пишеше разкази, стихове, свиреше на китара, рисуваше, правеше релефи и пластики от дърво…Сътвори много неща, но понеже беше самоук и нямаше връзки с тия прослойки на тогавашния елит, творенията ти събираха прах по разни рафтове и шкафове. Единствените ти ценители си оставаха квартирантите, някои от гостите и гаджетата ти. Всички ги кефеше, че назоваваш нещата остро и точно, ясно и честно, както всеки от тях ги чувстваше и би искал да ги назове. Което пък те водеше към мисълта, че за момента творческият ти процес щеше да си остане само хоби. Заради съществуващата цензура, естествено.
Така, неусетно се стопиха няколко години. Току що беше навършил двайсет и шест, а в ума ти все по често започна да се мярка мисълта да създадеш свое семейство. Винаги щом те споходеше, тя оставяше някакво приятно чувство на пълнота в душата ти. Освен това беше започнал да ти писва купонджийския начин на живот. Липсваше само подходящата жена, а да я срещнеш си беше щур късмет. Но ти явно се оказа късметлия, понеже не след дълго я срещна. Разбра че си я срещнал, защото сърцето ти изведнъж промени своя ритъм. Тя беше жена с присъствие и излъчване. Жена, с която на драго сърце би приел изпитанията на семейното царство. Жена, наподобяваща високопланинско езеро - чиста, дълбока, истинска. За първи път имаше чувството, че ще можеш да съградиш онова, което бе рухнало в детството ти…
Тя имаше шестгодишен син, останал без баща също като теб на тази възраст. Ти го прие и обикна като свой син, защото знаеше от личен опит какво е за едно шестгодишно момче да расте без баща.
Оженихте се. Десет месеца по късно тя те дари със син. Твое продължение и подобие - плодът на вашата любов…
Когато на следващия ден твоята любима се появи на прозореца в родилното с вашия син, краката ти се разтреперяха от щастие. Малкото човече беше мораво на цвят, с дълбока бръчка между веждите и изпъкналото над тях челце. Приличаше на древногръцки мъдрец и личицето му беше почти толкова сбръчкано, но за теб нямаше по красиво бебе от него. А когато два дни по - късно трябваше да го вземеш в ръце, те обзе страх да не го нараниш. Радостни и щастливи, тогава все още дори не предполагахте какви съдбоносни неща ви предстоеше да изживеете и осъзнаете заедно…
Ако можеше с няколко думи да се опише животът ви, би могло да се каже, че прилича на ходене по въже над пропаст. Но обикновено такъв път избираха стремящите се да останат честни пред себе си хора, които на всяка цена държаха да запазят себеуважението си чрез пълно покритие между думи и действия, защото имаха предпочитание към истината пред лъжата и към достойнството пред благополучието…
Двадесет и шест години по късно, шофирайки старата си кола на път за дома, ти си мислеше колко безценен е семейният оазис, изграден от вас с безкрайно търпение и постоянство, където можехте да се приютите от шеметно разрастващата се пустиня на алчността и простотията. Бяхте успели да извлечете от всяка трудност сила и от всяка мъка - любов и вяра, за да опазите чист своя свят. А това те правеше щастлив… Мелодията на телефона прекъсна мислите ти. Беше по малкият ти син - онзи, когото се страхуваше да вземеш на ръце преди двайсет и шест години.
-Честит рожден ден, татко! - поздрави те той - Пожелавам ти да бъдеш все така мъдър, точен и добър, да бъдеш щастлив, здрав и да успяваш в творчеството си, защото го заслужаваш. Ти си най - добрия баща.
Очите ти се наляха със сълзи, а сърцето - с щастие. Отби до бордюра, за да говориш спокойно.
-Благодаря, сине! - отвърна с треперещ от вълнение глас - Не знам дали съм най - добрия баща, но със сигурност съм най - щастливия…Бог да те благослови!
-Благодаря и весел празник, татко. Целуни майка и ще се видим другата седмица.
-Успешни дни, сине!
Ти седеше в колата, а думите трептяха в съзнанието ти като ехо от радостен смях. И макар творчеството ти все още да събираше прахоляк по рафтове и шкафове, душата ти пееше от щастие, защото заедно с любимата си бе успял да създадеш и изградиш едно добро семейство и чрез него да дариш живота с двама честни, достойни млади мъже…