Първата жертва на страха и апатията е свободата

 „СТАРИТЕ МИТОВЕ УМРЯХА! НОВИ ВСЕ ОЩЕ НЯМА. ТОГАВА-НАКЪДЕ”

 С риск да бъда атакуван от всички страни реших да напиша тези мои отдавнашни мисли. От началото на 80-те съм разсъждавал по тези въпроси  и ги описах в дневниците си. И тогава знаех, че ще бъдат отхвърлени като свръхеретични. Знаех, че който ги каже, ще бъде продължително време разпъван на кръста на консервативната, инфантилна и до голяма степен ирационалната българска душевност. Особено яростни ще бъдат хората, които от десетилетия, а и от по отдавна използуват за лични и групови користни цели тези стари митове. Съществуват групи, които трупат обществени и политически дивиденти, втълпявайки упорито и войнствено старите заблуди, като в същото време не пропускат възможността да изтъкнат себе си като „ патриоти, поклонници на справедливостта, българщината и напредъка. Проблемите идват главно от това, че българските „интелектуалци”, призвани да коригират политиците. А политиката трябва да се коригира чрез науката, изкуството и обществения морал. Чрез образование и търсене на стратегия, която може да изведе гражданите на страната към модерното и ефективно мислене. На първо място бих поставил историографи, културолози, социолози, политолози, изкуствоведи, литератори и футуролози. С две думи философите и техните приложни претворители.
Всяко общество се състои от различни компоненти, които могат да се формулират достатъчно ясно, за да се предложи ефективна и разумна формула в областта на духовния и материалния свят. Отказът от създаване на такава формула от призваните да направят това-политици, философи, учени, творци и общественици означава само едно- състоянието на нацията за момента напълно ги удовлетворява, защото с по-малко усилия получават достатъчно средства, слава и подкрепа. Разбира се, те никога не показват това гласно или писмено, но резултатите са недвусмислени.
Но нека спра теоретизирането и да премина към конкретните неща. Материалните проблеми няма да третирам в тази своя студия, макар, че материалното задоволяване също има своите митологични същности и може да бъде една съвсем прилична цел за всеки един човек. Няма нищо просташко или бездуховно човек да бъде поклонник в някаква степен на материята. За разлика от сиромахомилите-фундаменталисти не смятам за грях човек да се труди за пари и да мисли как да ги увеличи. В края на краищата дори Господ се е изказал по случая с „Притчата за заровените таланти.” Този, които не ги е употребил и умножил е бил наказан, защото е показал, че не е свободен човек. Само свободен и предприемчив, достатъчно просветен и самостоятелен може да борави с материалния свят, включително и с пари. Следователно собствеността, било под формата на пари, било под формата на стока или недвижими имоти до известни граници, прави човек свободен. Затова Езоп се радва толкова много, когато господарят му Ксант му подарява хитон. Този подарък той смята за първата крачка към свободата. Уродливите форми на вещомания, клептомания и неистов стремеж към „Златния телец” са подвластни на психиатрията и не са предмет на моята студия.
Ако трябва да се потърси синоним на мита, то най-близко до него е т. нар. „Народна приказка”. Общото е приказното начало и инфантилизма. Там всичко е идеално и непроменимо. Както народната приказка, така и митът са ужасно консервативни. Тази характерна черта е особено важна, тъй като под въздействието на митовете и народните приказки се цели да се създаде ценностна система у децата. Оттук идва инфантилизма, завладял клетия българин, като не му дава възможност да се изкачи качествено нагоре и да достигне по-висш етап на възприятие и анализа на обкръжаващия го свят чрез сравнение и принципи. Извличането на принципи, е свързано с просвета и наука и е много прагматично нещо и трябва да замести постепенно не само приказките и митовете у подрастващия но и да помогне на човек да стигне до същността но нещата, без да ги следва пряко и покорно. Митовете са аксиоми, които пречат на порасналия човек да мисли либерално и задълбочено. Поради това българската национална черта си остава инфантилизма и консерватизма.
Стремежът и целите на личността се определят от няколко основни фактора. Нямам намерение да пиша учебник по народопсихология или обществознание. Ще спомена само основните : Семейството, училището, религията, обществото, изкуството и културата, бита и митовете.

ПЪРВИЯТ МИТ, КОЙТО СМЯТАМ ЗА ОСОБЕНО ВРЕДЕН Е МИТА ЗА ПЪРВЕНСТВОТО НА ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ                                                    ПРАЗНИК „ВЕЛИКДЕН” 

Ортодоксалното православие фаворизира Великден като най-големия празник изобщо. Чудото, станало преди почти 2000/Студията е писана през 1980-81 г. б.а./ създава чувството за безсилие и предопределеност у вярващия. Това води до апатия и неувереност в собствените сили и качества. В продължение на двадесет века се създава едно мистично отношение към света и това ерозира желанието за промяна и действие. Консервирането на живота като нещо предопределено прави не само българина, но и всеки ортодоксален християнин ленив и лесно управляем. Защо да се напъва да прави нещо, което не е сигурно, че ще успее да свърши? По-добре е да почака да дойде месията и да направи чудото. Защото ако трябва да определим възкръсването на Христос, то това е едно чудо, което е по силите единствено на Бог. Този факт определено отдалечава човек от Бога. Искам да уверя уважаемите читатели, че аз не правя критика на Светото писание и не водя теологически спор. Просто отбелязвам един обществен резултат от различията в основните празници на християните от Източното православие и католицизма.
Християните от католическа и протестантска Западна Европа в същото време честват като основен християнски празник Рождество Христово. Самото Рождество е един чисто човешки акт.  Най- големият източноправославен празник Великден е контрапродуктивен, защото Рождеството прави човек богоравен, а великденското чудо унищожава божественото в човека. Когато празнуваш Рождеството, знаеш че ти самият и Бог сте дошли на този свят по един и същи начин, следователно  сте равнопоставени. Великденското възкресение е по силите само на Бог и прави човек апатичен и с ниско самочувствие. Чувал съм приказки, че чудото било зачатието. Интересно защо няма изобщо църковен празник „Зачатие Господне”. Има „Благовещение” /Благовец/, но за зачатието се мълчи и нищо друго, освен едно свенливо помирисване на цвете не се споменава в Светото писание. Чудото зачатие изобщо не е чудо, защото откакто свят светува зачатието го може всяка жива твар.
 При всяка трудност, ортодоксалният човек започва да чака месия, който да извърши чудото. При това, повтарям, не разглеждам църковните празници от теологична гледна точка, а само от гледна точка на рефлекса им върху народопсихологията. Това е много важно, защото иначе се навлиза в един безкраен каноничен спор, където нещата се размиват. Достатъчно е да се сравни психологията на християнина от Ортодоксалната църква и западноевропееца. Както и резултатите от последните столетия. Като старт Изтокът е имал по-добра позиция, но в резултат на вековете Източноправославната дъга чувствително е изостанала. На пръв поглед Гърция като че ли е близо до Запада, но това е поради солидните финансови инжекции от страна на Запада след влизането и в Общия пазар/ Старото име на ЕС б.а./

Това е началото на една моя студия, писана през 1980-81 г. Предговорът съм писал през 91 г., когато реших да я издам като брошура, тъй като пресата и издателствата отказаха да я издадат. В постинга си пускам само първия мит, тъй като той е актуален с две неща-скандалите в църквата и отношението на една значителна част от българските граждани към протестите. В предговора съм обърнал внимание на апатията на българите. Обърнал съм внимание и на инфантилизма. В нашия приказен фолклор има стотици примери как „народът страда”, народът се жалва”, „народът пъшка” и т. н. Страда, жалва се и пъшка, но не грабва лопатите и вилите, а чака да дойде я Крали Марко, я Тримата братя, я Царския син, за да го освободи.

Процесите в църквата също са много интересни. След 9-ти септември БПЦ се загуби съвсем. Тя поиска да оцелее физически, без да съзнава, че за вярата трябва да се бори. Иначе е губи тотално и завинаги. Имотите се оказаха по силни от вярата. Така от носители на вяра, клириците се превърнаха във временни собственици на имоти. Временни, защото животът не е вечност. А загубиш ли вярата си, загубиш ли честта и достойнството си, се превръщаш в машина за лайна.

Липсата на вяра, страхът и загубването на честта и достойнството те превръщат автоматично в роб, защото ти сам убиваш свободата си.