Олигархия и преход(ност)

След неуспеха на тоталитаризма да произведе суровината за идеологическия си Голем (библ.) от преработката на модерните идеи на индустриалното общество, икономическите, политическите и социалните дейности водят по-скоро паралелно, отколкото системно или евмонично (хармонично в законите) съществуване. Общият им знаменател, след скобата на лагерните режими, продължава да е демократичното държавно устройство. Този факт обаче, лишен от доктринална защита, е сам по себе си условие но не и хоризонт за ценностната ориентация. Разнородното в интересите си общество не открива общоприемлива за следване политическа визия, която едновременно да му гарантира и индивидуално благополучие и комфортна стабилност на възгледите подложени на изпитание от, най-общо казано, глобализационните процеси. Тези дадености, заедно със слабостта на гражданската традиция, създава в обществената тъкан интерпретационни откъм морал и законност ниши населени с екземпляри от рода на партийно и звонково привилегированите, "посветените" от братствата, нетрадиционалистите в сексуалната ориентация, синовете на лейтенант Шмидт... Те образуват недосегаема поради необхванатостта си от кодификация група - т.н. олигархия по силата на обстоятелствата, за която липсата на изборна легитимност не е пречка а предимство, доколкото тя съществува в здрача на публичната зона, откъдето неуловимо за непосветените управлява лобистките си интереси.
       
Четвърт век вече, тези отговарящи напълно на определението за олигарси хора упражняват власт в името на личното си облагодетелствуване. Към тях, като влияние с възможност за направляване динамиката на обществените процеси, се причислят и шефовете на икономическите картели, банковите и финансови ръководители, влиятелните журналисти и медиините босове. Техен приоритет е задълбочаване на съществуващото материално неравенство, но не, за да убеждават наивниците - вижте колко е лош капитализмът - така или иначе той си остава без алтернатива, а за да може натрупаният от тях капитал да придобие тежестта на социален престиж и доказателство за капацитет (честните частници, юпитата, успешните предприемачи...) с оглед намесата им в свой интерес при взимането на важни за държавата решения.
 
Настоящето българско правителство, повече от всички предшествали го, дава доказателство и за възможността за преливането на обстоятелствената в институционална (исторически - еднопартийна) олигархия. Макар, че путиновият авторитарен режим засега е само пожелание за тукашните му адепти, обявеното за експертно правителство по негов маниер прокарва безотказно и единодушно спусканите му нареждания от управляващата го задкулисно дву(три)партийна коалиция съставена от интереси, само последният, от които, би могъл да претендира за някакво съответствие с предизборни обещания. В резултат, държавата се поставя финансово на колене с поемането на нови кредити в тежест на бюджета, тоест на данъкоплатеца, чието основно предназначение е да потънат в нечии джобове, докато в същото време се намаляват данъците от хазарта и се сменят неудобните митнически началници...

Сама по себе си институционалната олигархия е с противоречива същност. Съвместима е с капиталистическите взаимоотношения (притежанието на средствата) като социологическа реалност, но е несъвместима с принципите на демократичното устройство като политическа система (властта се упражнява отвъд делегираните правомощия). Докато при демокрацията водещо начало е разделението на властите, то при олигархичното управление е характерно взаимодействието им (тефтерчетата на Красьо Черния и на Филип Златанов). Стига се до интеграция между политическите и икономическите кръгове (обръчите на Доган) и дори до персонализация на симбиозата (случаят Пеевски), за да се подсигури, че управлението на обществените дела няма да влезе в противоречие с частните. Единствената, но затова пък лесно преодолима трудност пред олигарсите, е в представянето на задкулисните им действия като част от нормалното функциониране на демокрацията. Дори и да се получи пробив по веригата и някоя от сделките им да се освети като порочна, те ще ни убеждават с помощта на присъдружния си медиен апарат, че всичко е въпрос на гледна точка и по-важно е обстоятелството, че те са народни избранници, на тях им е оказано доверие и те легитимно представляват обществения интерес. Същественото за тях е да поддържат илюзията, че случващото се е резултат от демократична процедура и че независимо от крайните резултати, гласоподавателят е този, който в лицето на своите представители решава - това е типичен пример за злоупотреба с принципи, когато те не се обвързват с изискване за морална отговорност (КОЙ?).

Ако има някаква формула за управление валидна и за двете разновидности на олигархията, то в българските условия тя би изглеждала така: власт - преход - власт прим. Не обаче тоталитарният генезис на трансформиращите идеологическата си власт в икономическа участници в нея е основният проблем, а така нареченият преход като не-морално случване създаващо привидности и разчистващо пътя пред недължима материална и социална база. Комунистите тук са само възползвалите се от добрата си стартова позиция. Но дори и тя нямаше да бъде фактор за тях и подобните им, ако насреща си имаха малко повече гражданска култура, която да наложи прилагането на лустрационни закони. Към това трябва да се добави и обстоятелството, че развитието на капитализма естествено преобразува наследената от тоталитаризма колективистична култура на обществото в индивидуалистична, което е предпоставка за неговото фрагментиране, а оттук и за трудността то да отстоява обща кауза и да противостои ефективно на олигархичната подмяна на ценностите.

Пребивавалите през годините във властта публични формации, включително и политическите партии, трябва да си дадат сметка, че извън членската си маса, в очите на обществото те не са стойностен коректив на задкулисната действителност. Те повече или по-малко се асоциират с развитието на олигархичния модел, защото той се предопределя не от наличието на идеологически различия между (съ)участниците в него, а от съчетанието между власт и пари. Припознатите като част от установеното статукво медии също трябва да се разглеждат във връзка с олигархичната система, доколкото те се изживяват като една от властите - четвъртата и в угода на собствениците си влизат в противоречие с принципа на информирания обществен избор разпространявайки преимуществено жълта информация, пиар статии и анализи съобразени с "опорни точки".    

Само една хоризонтално изградена на принципа на равнопоставеността на участниците в нея обществена структура може да отхвърли от себе си съмненията за користни домогвания и възпроизводство на статуквото и да мобилизира за общата цел - рестарт на системата. Тя би трябвало да е под формата на платформа федерираща в себе си и граждански и партиини организации с вододел не програмни а ценностни различия, не лидерска а идейна представителност - в това отношение, движението "22 септември" е добър пример - не Радан Кънев и Бойко Борисов, а съмишлениците им, не Евгений Дайнов и Евгени Михайлов, а предложенията им...

Липсата на морал разбуди гражданската съвест, изискването за почтеност я обедини, стремежът към справедливост ще я поведе. Никога тези фактори не са присъствали в сметките на олигархията. Нека бъдат изведени като водещи - другите сами ще открият в носителите им различните. С "прехода" трябва да се приключи веднъж завинаги. Краят му, ще е край и на породения от него олигархичен модел.