Кървав парфюм - страстен делириум 2-ра част

-         Добре дошли сред смъртните г-н Асенов! – провикна се някой от тълпата.

-         Боримир? - той беше барман в барът на Химара, като цяло бе доста скандална личност, но държеше на близките си. Имаше мускулесто тяло и дълга черна коса, която често връзваше на опашка.

-         Виждам, че не си се променил много. Ела тук откачалко такава. -докато се усетя той вече ме беше грабнал и ме размяташе във въздуха като перо.

-         Имам много да ти разказвам, но не е сега момента.

-         Притеснихме се, едно писмо да беше драснал поне. – усмихна се той.

-         Нямах възможност, наистина. Да си виждал Алина?

-         Мисля, че е в бара, но нека ти дам един съвет . . . внимавай.

-         Толкова ли е зле?

-         Откакто ти замина, не е на себе си. Не знам какво си намислил да и кажеш, но няма да е лесно.

-         Разбирам. – съвсем се отчаях.

-         Адриан също е вътре, ще се радва да те види. Всъщност Химара уреди специалната маса за нас, както в доброто старо време.

-         Та, като говорихме за вълка . . .

  Дъждът ръмеше и галеше красивите женски тела на танцйорките, прибиращи се в бара за поредния танц, следвани от тълпата. В този момент видяхме как Химара подтичваше към нас смеейки се и се хвърли на врата ми.

-         Ето те и теб!

-         Пияна си и цялата си мокра. - радваше се да ме види и това ме изпълваше с щастие, усмихнах се и я вдигнах, а тя се гушна в мен като коте. - Катя също е тук нали ?

-         Не прави нищо за което ще съжаляваш Ектар! – изгледа ме Боримир.

-         Имам сметки за уреждане с Андрей (брат и).

-         Не и тази вечер! – стисна ме Боримир за рамото и ме сбута напред, не усетих че бях спрял да ходя.

-         Хайде да влизаме момчета. – намръщи се Химара.

  Най – накрая влязохме в прочутият  „Нощна тъма”. Вътре беше наистина красиво, имаше червени копринени завеси, които се вееха и носеха аромат на лек парфюм. Стените бяха мръсно - бели, а лампите, които бяха над отделните маси примигваха леко. По средата на бара имаше, малък подиум и танцйорки по оскъдно облекло, които забавляваха гостите.   Продължавахме търсейки нашата маса, Химара ми говореше нещо, но не я чувах от музиката, а и честно казано погледът ми бе зает да търся Алина.   Най – сетне стигнахме до масата на която стояха Адриан, Катерина (бившата му) и Изабела (сестра му). Катя ме изгледа с присвити очи и се изхили злобно. Беше красива, слаба с дълга черна коса на опашка и пъстри очи. Тежкият грим, сенките и наситеното черно червило, наистина и отиваха, но това не ме спираше да я мразя. Единствено Адриан беше мой приятел от тях, той бе с къса, руса коса и сиви очи, слаб и с татуировки по ръцете. Работеше като китарист в някакъв клуб в София, но сега бе на вълна рисуване. Имаше груб език и доста странно чувство за хумор.

-         Ако избягаш пак, ще те убия! – провикна се той още щом ме видя и лека усмивка лъсна на лицето му.

-         И сигурно си го заслужавам, но мисля този път да поостана . . . липсвахте ми.

-         И ти на нас. Няма да те разпитвам сега, но ще искам все пак някакво обяснение скоро време.

-         Обещавам. Виждал ли си . . . моето птиче?

-         Соколова? Онази кучка отсреща.

-         Внимавай Петров! - в първия момент мислех, че Адриан се шегуваше, но после се вгледах в посоката, която сочеше с пръст.

- Това ще боли . - изкикоти се Катерина.

Това не можеше да е Алина (малкото нежно момиче с красиви сини очи, изглеждащо като ангелче), сега тя беше съвсем друг човек, все още бе красива, но толкова различна. Косата и светеше като горящо слънце, очите и искрящо сини, а червилото и червено като кръв.

-         Алина!? Хей! – затичах се аз към нея с викове. Сърцето ми биеше силно, кожата ми бе настръхнала . . . най накрая я открих.

-         Хей! - отвърна ми тя гледайки ме право в очите с онова перверзно излъчване, неприсъщо за нея, хвана ме за колана и ме притисна в себе си. Сякаш гледаше през мен, държеше се грубо, а докато бях зает да я оглеждам, тя бръкна в джоба на дънките ми и извади кутията с цигари. Запали една и издиша димът право в лицето ми.

-         От кога пушиш?

-         А ти от кога се интересуваш?

-         Чакай! - беше ядосана и с право, изчезнах без да се обадя и то на рождения и ден, но не можех да търпя да я гледам какви ги върши.

  Отиде до двама мъже и започна да танцува покрай тях и да флиртува.   Това не бе тя, знаех че го прави нарочно, не можех да издържа на тази гледка, не и трезвен. Върнах се на масата, където всички бяха впили погледи в мен, очаквайки да направя някоя глупост, но вместо това им се усмихнах и надигнах чашата с уиски. Драгили! Това бяха растения, които вирееха само в Тантури  и от които правеха алкохол понякога. Бяха сини на цвят с дълги стъбла – наподобяваха големи лалета. При дъждовно време разпръскваха семената си с въртеливи движения навсякъде и ухаеха чудно.

-          Добре ли си? – попита ме Химара, която явно доста се бе притеснила.

-         Нищо ми няма. – излъгах.

-         Не ме разочаровай! - каза ми тя и впи устни в моите, при което Алина потрепна.
 

                                            * * *

  Не знам колко бях изпил, но усещах силното действие на алкохола и не ми пукаше за нищо. Отново видях Алина, която този път прекрачи границата с гадното си държание и опитите си да ме накара да ревнувам. Беше пълна тъмница, залитах и се блъсках в хората, приближих се до нея, усетих нещо твърдо да се сблъсква с юмрукът ми и след няколко минути вече бях навън с нея. Стоеше точно пред мен със своя сладко – нацупен поглед и онзи парфюм – „Морски бриз”, който ме караше да полудея.

-         Какво искаш?!

-         Да поговорим.

-         Не мислиш ли, че е малко късно за това?

-         Моля те, нека ти обясня, а след това ще те оставя намира.

-         Имаш пет минути да ми обясниш, защо ме остави сама, без дори да се обадиш. Честно казано, не смятам, че ще намериш точните думи Ектар.

-         Всъщност, обадих се . . . онази нощ.

  Времето се оправяше, небето бе ясно, без нито един облак и слаб ветрец развяваше красивите и руси коси. Разказах и историята, споменах и за престоя ми в Тексас, за страхът да се върна обратно и за болката която изпитвах, че съм далече от нея. Както и за телефонните ми обаждания, на които винаги мълчах и слушах гласа и за да се уверя че е добре.

-         Да, но това са 6 години Ектар! Сърцето ми спря в момента в който ме напусна. Чаках те по цели дни и нощи будна, с надеждата да се върнеш. Имал си избор, можеше да намериш и друг начин, да избягаме заедно или да говориш с милицията. Сигурна съм, че Виктор би ти помогнал. – викаше тя и едри сълзи се стичаха от очите и.

-         Бях четири години в един от най-строгите затвори в Тексас Алина, ами ако бяха пратили някой да ме отстрани. Андрей е психопат, който може още да е на свобода. – опитах се да я оборя аз.

-         Съжалявам Ектар, за всичко което ти се е случило, но не мисля, че съм готова да бъда наранена отново. Не мисля, че го искам . . . 

                 12 години по – рано – Кости (Югоизточна България) :

  Беше мъглива утрин, прозорците бяха изпотени и лек, летен бриз идваше от вън. Слънчевите лъчи постепенно си пробиваха път през димната завеса, подготвяйки ни за горещото и сухо лято.

  Бях около 14 годишен, живеех с родителите ми в Кости – гореща, покрита с огненочервена пръст местност разположена в югоизточната част на България, скрито из мъгливите - борови гори. Баща ми беше коняр, имахме най – красивите диви коне в цяла България. Бяха времена на глад и суша, времена на бунтове . . . времена на войни. От няколко седмици бе започнало анархистко движение, опитващо се да свали корумпираната власт. Някои села се обединиха, а движението се разрастваше из покрайнините на цяла България, но това доведе само до още повече жертви. Единствено селата Тантури и Мрамор не бяха засегнати от кръвопролитията и трябваше да потърсим убежище в тях.

-         Ектар! Ставай . . . тръгваме! – чу се гласът на баща ми.

-         Къде отиваме? – попитах аз изплашен.

-         Тантури! Дано си събрал багажа.

-         Къде е мама? – попитах аз притеснен.

-         В безопасност, сега трябва двамата с теб да се махаме от тук. – отвърна баща ми.

-         Но татко . . . как ще живеем там, ами ако не ни приемат?

-         Всико ще бъде постарому, обещавам. Аз ще търгувам с конете, ти ще ми помагаш, а майка ти . . .  – очите му се наляха със сълзи.

-         Какаво се е случило? Не ме лъжи, моля те. – казах аз и голяма буца се запречи на гърлото ми.

-         Тя . . . не успя. – обърна се с гръб, изтри сълзите си и пак се обърна сериозен към мен. – Да тръгваме, преди да е станало невъзможно.

-         Добре. – съгласих се аз и с насълзени очи излязох от порутената къщурка. Оседлах конете и двамата потеглихме по горещия хоризонт.

  След няколко часа безспирна езда из пожълтели от жаркото слънце  треви, вече наближавахме Тантури. Времето сякаш захладня щом навлязохме в дъбовата гора и от листата на дърветата още се оцеждаха дъждовните капки.

-         Внимавай Ектар, трябва да сме нащрек, носят се слухове че в последните няколко години насам бродят много вълци в тези гори. – каза изведнъж баща ми и ме стисна за лакътя.

-         Тогава защо не отидохме в Мрамор? – учудих се аз. – Та нали вълците ще разкъсат конете.

-         Спокойно, селото е планинско, хората тук са удържали и по – опасни неща от вълците, оградено е с масивна дървена ограда. – усмихна се той.

  Небето потъмняваше и черни гарвани раздираха сивкавите облаци с крилете си, издавайки зловещи писъци. Постоянно се оглеждах, имах чувството, че нещо ни следеше. Чувах стъпки в меката пръст, виждах бързо преминаващи четирикраки сенки по хълма. Чу се изведнъж вълчи вой и изкрящо жълти очи засветкаха измежду мрачните дървета.

-         Бързо, последвайте ме. – изскочи изведнъж пред нас малко русокосо момиченце с накъсана червена рокля, леко изцапано с пръст по бузките и с насинени кокалчета на юмруците си.

-         Коя си ти? – попитах аз с интерес.

-         Виктория.

-         Аз съм Ектар.

-         Приятно ми е да се запознаем. Сега побързайте, трябва да ви заведа до селото преди вълците да са ви усетили. – припираше тя и подскачаше в пръста.

-         А ти какво правиш сама навън, къде са родителите ти? – усмихна се баща ми и скръсти ръце.

-         Аз не живея в Тантури. – намръщи се тя леко. – Трябва да си ходя, ако ме вземете с вас ще ви покажа по – безопасен път. – усмихна се тя леко.

-         Качвай се. – засмя се баща ми, хвана я подмишници и я качи при мен.

  През целия път не можех да откъсна поглед от Виктория, вятърът леко развяваше косите и в лицето ми, меришеше на разцъфнал пролетен цвят, а кожата и, бе мека като кадифе. След десетина минути вече стигнахме до огромните порти на Тантури, масивните наблюдателни кули стърчаха високо над оградата и леки светлинки междукаха от тях.

-         Стой! – извика някой от кулите. – Кой си ти? – насочваше пушка срещу нас.

-         Аз съм Персиян Асенов от Кости, а това е синът ми Ектар. Преди няколко дни се свързах с Виктор Мистов, каза ми че има свободна къща в която можем да намерим убежище тук. – каза баща ми без да трепне.

-         Влизайте . . . влизайте бързо, преди да са се появили зверовете. – извика той и портата се отвори.

-         Аз трябва да тръгвам. – измънка Виктория и скочи бързо от коня.

-         Благодаря ти малката. – усмихна се баща ми.

-         Пази се. – побързах да се обадя и аз.

-         Пак ще се видим Ектар. – каза тя и лека усмивка се появи на лицето и докато тичаше към гората.

-         Колко коня имаш? – попита един от пазачите на кулата, спускайки се надолу по стълбата. – Вкарай ги в конюшната.

-         Пет. Опитомени са, истински красавици.

-         Всичките ли са женски? – попита странникът.

-         Трите черни са женски, а белият и кафевия са мъжки. – усмихна се баша ми. – Да не би да харесваш коне? – попита той.

-         Нещо като хоби, искам да взема кон за дъщеря ми. – зарадва се той.

-         Имаш дъщеря, тъкмо ще се запознаят децата. – смигна му баща ми.

-         Да, някъде край езерото е, сигурно отново се рови из проклетите цветя. Всяка вечер се прибира синя. – разсмя се мъжът.

-         Сигурен съм че ще се разбират . . . простете, но не се запознахме. – подаде ръка баща ми и слезе от коня.

-         Кирил Соколов, приятно ми е. – стиснаха си те ръцете и тръгнаха да влизат навътре.

-         Извинявай, имаш ли цигара? – попита баща ми, въобще не се и учудих.

-         Да, трябва да имам останали. – каза Кирил и зарови из палтото си.

  Слязох от коня и влязох навътре през големите порти, отдалечих се от баща ми, видях че се бяха заговорили и щеше да ми е скучно да стоя при тях. Влизах все по – навътре из селото и оглеждах внимателно всеки един детайл, беше красиво, весела музика идваше от кръчмите, конете препускаха по улиците, а кучетата въртяха опашки и лаеха. Тогава изведнъж погледа ми бе привлечен от нещо изумително красиво. Точно до малкото езерце, под плачещата върба бе клекнало красиво момиче и береше някакви сини цветя. Вятърът леко подухваше и повяваше златистите и коси.

  Не знаех колко време бе минало, сякаш бях стоял с часове, просто я съзерцавах с интерес, следейки всяко нейно движение . . . всяка нейна мимика. Усетих се че се приближавах все по – близо до нея, докато не нагазих в синкавите цветя.

-         Хей! – усмихна се тя и се обърна към мен. Погледна ме с изкрящо сините си очи и краката ми се подкосиха.

-         Хей. – извиках превъзбудено аз. – Как се казваш?

-         Алина, а ти?

-         Ектар.

-         Здравей Ектар. – усмихна се отново тя и се изправи пред мен.

-         Какви са тези цветя? – попитах аз учуден. Всъщност, просто се чудех за какво да я заговоря.

-         Драгили, ако смяташ че са красиви сега, чакай да ги видиш когато завали. – радваше се тя.

-         Едва ли ще е скоро. – усмихнах се аз, поне там от където идвам, почти не вали.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.