Разказ за разтуха и поука

Дал бог добро, момци! Седим а, седим.  А, топоришка деее.  Седим, ракийка посръбваме, а да работим не щем.  Ай, хитреци, ай юнаци…

 Mиче, дай една ракия, че то така седи ли се. На празна маса да седи човек си е грехота. Ако е гора, вълци да въди трябва, ако е река – риба в нея да шава, ако е маса – чаши на нея да има. А в чашите – ракийка то се знае. В балкана ние с друго се не залъгваме. Другото е бош лаф работа.

 Чу ли, Доче, чу ли какво са измислили европейците. Ще ни спасяват – и нас и природата. Спира се вече с тютюнеца. Кой не ще да се откаже – навън. И в студ и в пек навън ще се дърпа тютюнец. По новините го казаха.

Викни една ракия да ти разкажа. Ммм, и ракията е благо нещо, ама до нея не са стигнали. За нея закона още не са го написали в Европата. Виж за тютюнеца, помислили са хората.

То аз отдавна съм си европеец. Още като дойде демокрацията и жената ми го вкара тоя закон – все под асмата вънка ме гонеше да пуша. Мамка й, добра жена, ама сбъркана. То ракия без тютюн пие ли се. Те за това и в кръчмата тогава все си стоях,че хем ракия има тук, хем тютюнец. Ама мъдра е моята, може и да е знаела нещо за тютюна, пък да не ми е казала.

Аз така, Доче, десет години в мъка изкарах. Реша да дръпна един тютюнец, да си облажа душата, отварям вратата и в студ и в пек – навън. Ама не за това го хвърлих пущината му, неее.

Онова лято горе на Лучовото изведнъж разбрах, че е мръсна страст това, болест. Те сега глупости приказват – вредно било, замърсявало въздуха. Няма такова нещо, аз да ти кажа. Природата тя си знае работата – ако е мръсна, сама се чисти. Тя ги разбира тия, щото природата си е божа работа. А е от дявола човека – той мръсотията в себе си няма как да изчисти. Европеец да стане, закони да му напишат – няма да стане. Щото нашата мръсотия ни е в душите и нея няма кой да ни я измие.

Та онова лято на Лучовото още рано сабахлем се качих. Сеното много, пък да се обърне трябва, да се прибере, че то добитъка на него чака. Така го е измислил Господ – всичко да е едно. Сеното от облака зависи, овчицата от сеното, аз от овчицата. Ей това е божа работа, да знаеш.

Мен работа ме не плаши, аз от малък съм с работата и тя с мен. Печеше тогава, ама как печеше онова мити слънце-цял ден не миряса. По пладне полегнах на сянка, похапнах, щото си е угодна работа това, пък запалих. Имах от сутринта в джоба си половин кутия. Гледам към дванайсет останали ми три-четири - до довечера ще ми стигнат си викам. Та съм се поувлякъл изглежда – дръпнах една цигара, сетне още една, пък подремнах. Кога се извъртя слънцето да ме събуди се понадигам аз, пък пийнах едно кафенце, дето жената ми го турнала в багажа и още два тютюна с него. И пак се за сеното хванах.

По едно време бъркам в горния джоб на ризата, какво да ти кажа, Доче, кутията празна ни една цигара не останала. Те ли щото свършили, пущините, аз ли нещо, ама така ми се допуши, така ми се дощя  - леле, такова не е било. Аз дето винаги си купувам по цял стек, дето без тютюнец не оставам-така да има. Ей на, в най-важния момент, кога на душата ми най й се искаше и те да свършат. От дявола е това, да знаеш. Ама имало да става. Викам си ще се спусна до село, пък сеното утре ще го довърша. Ама до село далеко. Дядо ми навремето нали заможен бил –ниви много, чак до Лучовото, та до село има няма седем километра са си. Как да ида пък да се върна. Погледнах небето, щото него от малък си го познавам. Гледам – утре ще вали. Ей, мамицата му, кога има на човек да му не върви… А съм оставил сеното, а утре го е намокрило – отиде. Седя и мисля, пък то как такова да го измислиш.

И гледам отдолу Севдалин иде. Знаеш го, комшията ми. Като рипнах, като се зарадвах. Той цигари в него си винаги има. Такъв е. Но се сетих веднага – има той, обаче всички знаят, че никога на никой не дава. Не щото е стиснат, душа човек е той. Винаги ще помогне, своето на две дели, ще си остави работата на средата на теб да помогне. Щедър, дашен, сърцат. Ама опре ли до тютюна работата – не дава и това си е. В цяло село с това е известен.

Та върви той към мене, нали нивата му до моята. Дърпа си мулето, кепето му ниско над очите, че слънцето се високо беше вдигнало. Доволен, спокоен, а на мен душата ми играе ще се скъса. Взех тогава една сопа, то като имало да става… Не знам от къде тая сопа дойде, ама на под ръката ми като да беше, само се протегнах и в длан я стиснах. Взех сопата и към него вървя. „Ще го пресрещна – мисля си – ще му искам една цигара. Той ще ми откаже, аз ще го млатна със сопата по главата и дотам.Сетне ще седна до него, ще запаля една цигарка – да бере душа като не дава.“ Колкото повече приближаваме, толкова повече стискам сопата. И мисля, мисля. „Като не дава, като за едната цигара се стиска-ха, нека му. Да види той кога на мен е отказал.“ Ей, такива ги мислех. Поприкрих сопата зад дясното коляно, ама стискам,плюски ще ми излязат. А той върви, не забавя крачка даже. Бърза види се. „На къде бързаш бе, гълмак. От стиснатост ще си идеш. Само да знаеш на къде си тръгнал…“ Той върви, ама и аз към него. Така съм се нахъсал, че не усетих кога се приближихме.

-         Дал Бог, добро, Севдо. Накъде така?

-         Жив и здрав да си, комшо. Една купа сено ми е останала, пък утре ще вали гледам, да я прибера съм дошъл. – изплю той сламката, дето из уста въртолеше, пък поседна.

-         Дай една цигара – не се и усетих, кога гласът ми се измени, ама стискам сопата, аха да замахна.

-         Ще ти дам, що да не ти дам. Три ще ти дам, че то човек на полето без тютюн как да оставиш.

Ей, така ми го рече, направо, благо, пък взе да бърка за цигарите.

Ей, мамка му, като хвърлих сопата на далече, като приседнах до него не разбрах кога сълзи ми потекоха.

-         Не ти ща цигарите, Севдо, не ги ща пущините. Отрова е това, отрова. Ама не за здравето. Сега ще ти призная. Тая сопа за тебе я бях приготвил…

И така както си седях, всичко му разказах.

-         Комшулука си щях да разваля, Севдо, че и живота. Тая пущина от мен по-силна и по-черна се оказа. Такива работи да ме бута да правя. Вълк да бях, брата си така нямаше да нападам. Душата ми са отровили, пущините, душата…

От тоя ден, Доче, не съм ги и погледнал. Отвърнах се от тая дяволия, та до сега. Ей така, отказах цигарите -станах модерен европеец – не ща да ги видя.