5 сутринта...

Защо се заех да го пиша в 5 сутринта, ли? Нямам никаква представа. Счупено ми е на душата и ми замириса на сняг. А там винаги има сняг. Бял и хрупкав. Неотменно. Звукът на малката рекичка, която се надбягва с вятъра и уханието на смола. Огромни стари борове. И малката дървена хижа. Моето място. С верандата на която има люлеещ се стол, одеало и книга... Скърцащата врата, толпата уютна стая...Килимът в който потъваш, щом стъпиш. Мирише на канела. На кафе и на прясно опечен хляб. И е много, много тихо...

Толкова далече от стаята ми през която сякаш е минало торнадо. Косите ми които смърдят на цигари, ужасната болка във всеки наличен мускул в тялото, хилядите висящи задачи и нулевото време и мотивация да ги изпълня... Мразя, че го позволявам. Винаги след купон съм тъжна. Що за извратена 20 годишна? Излъгах, 19 годишна още.

Не ми се говори, не ми се слуша... А колко силна беше музиката само. Как да чуя падането на снега, когато и мислите си не чувам. Или това беше идеята... Малко, бедстващо, ходещо проклятие.

Рано или късно се връщам във въображаемата планина, за да си припомня, че нямам нищо общо с това което виждаш. Кърваво червило, букли, хапливото чувство за хумор... Необикновена, бунтарка, смела...

Само искам да ме гушнеш. Само да се стопля и да притворя очи... И да бъде тихо. Обещай ми за миг да бъде тихо... Искам да измия града от себе си. Миналото да изчезне. Да не мисля повече за нищо.
Нещата са простички, аз съм сложна... И тъжна... И уморена...

Маааааа*ка му мръсна... “5 сутринта„ Твоята, наша песен... Поредния начин да се бичувам, да бъда една крачка по-близо. За да може като глупава пеперуда да се опаря от лампата, преди да се блъсна отново в нея. Не искам това да е реално, не искам да боли толкова. Също ще е хубаво да спра да сънувам.

Малко топлина, за да заспя веднъж спокойна... Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.