Деца нараняват, деца убиват... Нашето наказание като родители

Криминалната сводка никога не е била по-безпощадна. Деца нараняват, деца убиват..., и това ни кара да се чувстваме безпомощни, но много повече гневни. А гневът и безпомощността, които изпитваме, са отровата, с която бавно тровим децата си. Тяхната агресия не е феномен на променящото се общество, еманципирало се от морални ценности, тя е нашата безотговорност като родители, неразрешените ни екзистенциални проблеми, премълчаните и неизказани емоции.

Децата ни не се раждат жестоки, те стават такива. Основната причина за тяхната агресия се крие именно в "мазето" на семейството. Родителското програмиране е основополагащо при възникването на жестоко поведение. Въздействието на улицата, телевизията, филмите или компютърните игри също е значимо, но второстепенно. Така че нека не хвърляме камък по блато, в което не сме царицата жаба, но пък намираме оправдание за собствената си нехайност и незрялост.

Жестокостта в семейството, която не е непременно задължително да е насочена директно към детето, може да се превърне в неосъзнато програмиране на агресия. По същия начин, твърде голямата загриженост, също може да го тласне към агресивно поведение.

Често се случва родители, от т.нар. "нормално семейство", разбирайки, че тяхното дете е проявило жестокост, или е било съучастник, дори и пасивен, в агресия, искрено да недоумяват, изпитвайки шок от новината. Тези родители са убедени и вярват, че децата им не могат да са жестоки, защото у дома са прекрасни – такива, каквито родителя ги иска.

Случило се е обаче друго. Децата проявяват агресия, основана на гняв и жестокост само към онези, които са по-слаби от тях, към онези, които не могат да отвърнат достойно, т.е. към онези, които ще позволяват над тях да се издевателства. Обикновено над беззащитен връстник, безпомощен възрастен човек. Върху проявата на жестокост влияе и референтната група, тълпата с нейния неформален лидер, който може и да проявява психически проблем, например да е със садистични наклонности.

Жестоките тийнейджъри всъщност са страхливи и тяхната смелост е право пропорционална на броя съучастници. Редки са случаите, когато само един извършва насилие. В такъв случай се превръща в слабото звено, към което ще бъдат приложени санкции, а това носи силна тревога. Очакваното възмездие е трудно поносимо.

Вероятно се питате къде тук е ролята на семейството? Да, отсъства и затова се налага да се върне по болезнен, но единствено възможен начин – с признаване на грешката. С това, че не сме разбрали себе си. Твърде често децата се възпитават в дисхармония, с недостатъчна любов и насаждането на непонятни, защото не се прилагат, морално-нравствени качества. Детето често играе ролята на жертвата в отношенията с родителите си. Или е ругано, тежко наказвано, чрез физически или психологически методи, или напротив – то расте като „идолът на семейството“. И в двата случая това не е любов, това е превръщане на човешко същество в жертва, която обслужва собствените ни проблеми. Не е любов да покажеш на детето си, че е безпомощно и да му внушиш ролята, която го очаква и навън – ти си жертва.

Подсъзнателната цел и на двата типа родители е да докажат на себе си и социума, че те са добри родители, изпълняват дълга си и не са виновни, че детето им е станало жестоко.

Не си дават сметка, че дълги години са учили децата си как да бъдат жестоки. Ако към семейната среда се добавят филмите и игрите с насилие, картината става още по-зловеща. За децата това е единствен начин да проектират себе си, да се идентифицират с жестоките герои. Защото поне във фантазиите или виртуалното пространство могат да "превключат" от жертва в преследвач, да бъдат супер герой, мачо или пък красива и силна жена.

За идентификация на децата им е необходим авторитет, и ако тази роля не се изпълнява от родителя от собствения му пол, този авторитет може да бъде герой от филм или пък лидерът на неформалната група. 

Ако детето е обичано в семейството си, а не "спасено" или "преследвано" като жертва, и възпитанието няма приказен и забранителен характер, а се базира на авторитета на родителя, детето няма да има нужда да проявява агресия и насилие над по-слаби от себе си. Той струва повече, той не е жертва и не е страхливец. Ще има висока самооценка и ще цени останалите.

Не превръщайте агресията на децата си в моден тренд. Обучавайки, показвайки със собственото си поведение, агресивни форми на поведение, ние внушаваме, че не съществуват други способи да общуваме със света. Нека не отглеждаме чудовища, които после искаме да унищожим.

Нужно е да знаем два основни постулата, за да можем да се справим с детската агресия.

Да възпитаваме децата си според тяхната същност, което означава да положим усилия като родители да ги разбираме, за да бъдат "АЗ", а не жертва.

Второ - необходимо е да разбираме дълбоките причини за агресивността на децата ни и да ги научим да се справят с негативните емоции, без да нанасят вреда, както психически, така и физически на други хора.

Не можем да обичаме децата си и да сме загрижени да тях само понякога, тогава когато те са онези, които ние си представяме. Ако детето чувства, че е обичано и разбрано, то може да се справи с агресията. Тя не е тяхната присъда, тя е нашето наказание като родители.

Автор: Галя Попова за Teenproblem.net

Още от автора: Човек ли е тийнеджърът?