Диво, диво лято

Обиколката в снимки

Ако се чудите къде по родното Черноморие да забиете знамето тази година, ето ви жокер.

Тридневната ми екстремна разходка в отсечката Иракли-Резово може да ви послужи като своеобразен пътеводител из морските ни галактики. Сбитият преразказ с елементи на разсъждение, който ще споделя с вас, започва така...

Четвъртък, някъде по обед.  Шътвате даун компа, качвате се на колата, взимате съпътешествениците си, и се отправяте към дивото, дивото лято.

Винетка, бензин и вода /айран, студен чай, коли-моли и други/ са артикули задължé, които непременно трябва да напазарувате от последната бензиностанция преди да излезете от София.

Ако не спирате много-много, привечер ще сте в Бургас, а оттам до Созопол са 30-на километра. Тази година там е разрешено да се влиза с коли дори и в Стария град, което си е неописуемо удобство. Проблем е разминаването по тесните, стръмни улички, паркирането по същите и ... общо взето с това проблемите приключват.

В Созопол се спи бързо... като си там за три дни, нямаш време за глупости.

Петък. Ставаме рано, яхваме Клер /така се казва вярната ми малка Корса/ и поемаме към дестинация 1. По пътя забърсвам единствените смокини, които намирам на пазарчето преди разклона, и едва се удържам да не ги излапам преди да съм стигнала до целта.

Къмпинг Веселие. Оградата и императивните забрани „Частен имот! Влизането забранено“ са респектиращи донякъде /вероятно заради яркочервения цвят на боята, с която са изписани/. На пет метра встрани Желязната завеса е изрязана с... ъъъъ, флекс, да речем, което създава идеални предпоставки за прекрачване на арматурата и незаконно навлизане в чужда територия.

Вятърът в тополите издухва и последното колебание от главата ми и на негово място се настаняват спомените от отминали години... за Иван Лечев и Ивайло Крайчовски, които излизаха от морето, облечени само по часовник... за старателно стъкмените дървени барове на плажа... за окаяното на външен вид капанче, носещо обаче голяма Душа и събиращо също толкова големи Души... за змийските кожи по пътя до Созопол, който сме го ходили пеша толкова, толкова пъти...

Сега от всички тези спомени не е останало почти нищо... Капанчето е куп ламарини. Чешмата е отдавна пресъхнала. Няма ги палатките... на тяхно място е Хотелът – извисяващ се гордо встрани, в най-крайната част на плажа...

Въпреки това обаче хора на плажа има – доволно малко /средно по човек и половина на 10 метра/, по пясъка дори има кошчета за боклук! В началото, докато населението се състои от въпросния човек и половина, плажът е неохраняем. След 3 часа притичват двама спасители от Каваци, сръчно изкопават табелата „Неохраняем плаж“ и я забучват на края на Веселие.

Плажът е див – ако сте от отпускарите, които обичат да отмарят сред балдахин, коктейли и салата от миди – това не е вашето място. На Веселие се ходи с хладилни чанти, в които зареждаш всичко необходимо и изкарваш следващите часове, зяпайки скалите, хоризонта, морето, чайките, вълните, пясъка... Слушаш музика, ядеш праскови, пиеш каквото си си донесъл и се радваш, че съществува такова райско място.

Петък вечерта: Събираш си партакешите от плажа, поглеждаш красотата наоколо за последно и поемаш обратно към Созопол. По пътя спираш на Германката, която просто НЯМА нищо общо с тази Германка, която знаем от едно време, а някои – и от по-отдавна.

Къщи, басейни и зидове са преобладаваща част от пейзажа, в който местенце си е намерил и Доган.

Не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш суровата действителност и да продължиш към Созопол, където програмата е ясна... Хубава кръчма със задължителен изглед към морето, печена рибка и вино затвърждават усещането, че животът може и да е много прекрасен, само да поиска.

Събота сутринта: Дисагите-колата-газ надолу. Дестинация – Резово.

По пътя задължително спрете в Ахтопол, за да си купите най-вкусните /и евтини!!!/ праскови на света!

На теория пътуването до Резово не е дълго, на практика е. От Синеморец нататък пътят е толкова зле, че не ми е ясно защо въобще се нарича път. По-скоро прилича на коларска пътека, по която редовно ти се налага да караш в растящите встрани тръни, но когато първото късче море се покаже на километър-два от Резово, забравяш за всички неудобства.

Малко преди селото има полицейски пост и ще ви поискат личните карти, а оттам нататък си свободен.

Резово е рай. Малко, спокойно и спретнато. Отсреща е турският бряг, с турското знаме и божествен плаж. За съжаление, до него няма как да стигнете, освен през Малко Търново.

Вишката на нашата граница, както и паркираният на треволяка очукан ЗИЛ, създават леко паравоенно усещане, но дори и то е очарователно.

Плажът на самото Резово е съвсем миниатюрен и достатъчен. От малкото прозорче на българската църква пък се вижда турският бряг, а ако слезете по стълбите /строени от бригадата на Райко през лятото на 2006 година/, можете да се разходите покрай реката, да зяпате лодки и да си говорите с рибарите...

Кръчмата се нарича „Панорама“ и, повярвайте ми, ментата в нея е най-добрата, която съм пила някога.

Като се наситите на Резово, може да отпуснете тела на плажа в Силистар. Нищо необичайно като плаж, пълно е с доста народ, но пък морето е приятно, особено ако сте с дечурлига. Входът е три лева, а този, който ти ги прибира, ти благодари пет пъти и те изпраща с признанието, че си бил много любезен.

Ние издържахме точно час и половина, след което отскочихме до къщата на верни приятели в хубавото Василико. Царево си е Царево – ако сте го харесвали, няма да престанете и тази година. Приятен е за окото, кръчмата на пристанището е примамлива, гръцката църква, кацнала в морето, успокоява взора.

След Царево минаваме малко хаотично през Синеморец, Варвара /или обратното, не помня.../ и акостираме в Лозенец. Там дестинацията винаги е една и съща – като влезете в селото, карате все направо и после – наляво.

Минавате през вилно селище Грозд и пускате котва на паркинга при Алкохол и Side Shore.

Ех, този бар, описван хиляди пъти! Там правят божествени шейкове - любимият ми е малиновият, в който плодовете са толкова много, че после хрускам семки още два часа.

Музиката е много приятна, гледката – още повече. Ако искате да се печете – плажът е пред вас. Аз обаче си изкарах двата часа в сладко безмозъчие на бара...

След Лозенец са Китен и Приморско, където обаче не спряхме. Предполагам обаче, че са си все същите и ако сте им фенове – действате смело и отивайте там.

Събота вечер: Може да отидете в созополската Текила, или пък в Мишел, или просто да се разходите из града. Абе, можете да правите каквото си искате. А ако спите в къща с двор /като мен/, най-добре си купете бутилка хубаво вино, направете си салата и си стойте там.

Неделя сутрин: Ставаме рано и поемаме към Иракли. Пътят от Бургас към Обзор не е от най-приятните, да не говорим, че минава покрай Слънчев бряг, който, меко казано, не обичам. Завоите са малко повечко от желаното, но веднъж добрал се до село Баня, нещата се оправят. Плажът цъфва пред теб и ... забравяш всичко друго.

Иракли си е там – няма багери, няма бетони. През уикенда има повечко хора, но пък плажът е толкова голям, че това не дразни. Точно на входа има адски привлекателен бар, в който ме запомниха като клиент още на втората мента...  Препоръчвам силно!

За съжаление, три дни са точно три дни – ни повече, ни по-малко. Тръгнахме наобратно към 3 и нещо следобед и заради малко необмислени транспортни инициативи, както и спирания, се прибрахме в София към 11 и половина.

Ако сте по-авантюристично настроени, хващайте Подбалканския и карайте по него до Карлово. Почти няма коли, пътят е много приличен, по-хладно е и гледките са по-красиви.

Това, което НЕ трябва да правите, ако сте тръгнали в 3 следобед от морето, е да засядате покрай Мъглиж да ядете и пиете, а след това да продължавате да карате по същия път.

Просто завийте наляво и се качете отново на магистралата, за да не си причинявате излишно късане на нервите.

А то ви е гарантирано, защото пътят е отклонен през Клисура /която е много красив град, спор няма/, но излизането от него прилича на катерене по спирала, което, съчетано с падането на нощта, гората, надвиснала над главите ви, и облещената луна, създават усещането, че ей сегинка от някъде ще изскочи брадясал четник и ще ви се хвърли на чистачките.

Пътят до София е ужасяващ, особено в частта Златица-Пирдоп – дупките по него са повече от самия асфалт, и пътуването наистина се превръща в изпитание. Предупредени сте...

Накрая: За всичко гореописано се подписвам и с двете си ръце и открито заявявам, че ще го повторя съвсем скоро, но в по-дълъг отпускарски вариант.

А ако и вие, като мен, обичате Юга, живеете със спомените за него /сладко-болезнени и незабравими/, а гледката на ширналото се море предизвиква онова, неописуемото чувство в корема, значи знаете какво ви връща там всяка година. Дивото, диво лято...

Обиколката в снимки

Още от мен