Да дигитализираш разградения двор на здравеопазването

Сред шеги и закачки миналата седмица депутатите приеха да бъде създадена комисия, която да провери спазват ли се правата на психично болните у нас. Повечето така и не разбраха за какво точно иде реч, а малката наистина загрижена част от народните избраници показа колко глупости могат да бъдат извършени под мантията на добрите намерения.

Да, правата на психично болните не се спазват и това едва ли има общо с докладите на Комисията за изтезанията, която открива такива и там, където ги няма. Не се спазват, защото условията в тези болници са от средновековието, а и финансирането също е подобно. Понеже лечението на хора с психични заболявания е единственото, останало извън клиничните пътеки, то е системно недофинансирано. 2 лева за храна на ден са по-малко, отколкото издръжката на затворник, а заплатите са такива, че само в момента има недостиг на 460 психиатри по официални данни. Онези, които са останали, са на ръба на бърнаута заради комбинацията от преумора и липса на пари. На някои места дежурят по една сестра на две отделения, охрана няма /последен пример е болницата в Раднево, където пациент налетя на лекарите и медицинските сестри/. Пациенти в ремисия се налага да играят ролята на санитари, понеже и такива няма.

Преди време по повод на една такава проверка лекарят от ДПБ – Раднево д-р Иван Добринов написа: „Малкото хора, които все още работим при тежките условия на държавните психиатрии, категорично не сме отбор садисти и това отношение беше гнусно. Мисля, че проблемът има две страни. Институциите си затварят очите и отклоняват средства и ресурси, а проверката има за цел само да храчи и да създава сензация, разделение и да осигурява оправдание на управляващите. Няма абсолютно никакви адекватни последствия от докладите, комисиите, проверките. Министерство на здравеопазването направи работна група. Нещо пак не са разбрали! Нямаме нужда от работна група, а от повече персонал, трябва ни щат за санитари, медицински сестри, психотерапевти, охранители.“

Но има ли смисъл да говорим, след като управляващите се занимават с дигитализация на здравеопазването в болници, чиито тавани капят, а ремонт не е правен от 20 години. В които липсват елементарни огради и са разграден двор в буквалния смисъл.

Идеята да отпадне диспансеризацията доведе пък до това да не се проследява какво става с вече изписани болни и те често се връщат обратно, едва когато състоянието им се обостри. Няма никакви условия за лечение на деца със зависимости, няма и достатъчно подготвени специалисти точно в тази сфера.

Да не говорим за факта, че заради липсата на клинични пътеки хора с депресии, тревожност и други нямат алтернатива, освен да посещават частни кабинети на психиатри, чиито цени вече удариха сто лева и нагоре. Ясно е и защо толкова много депресии и зависимости ще останат неизлекувани.

А част от отчаяните хора дават луди пари за лечение на алкохолизъм и наркомания в измислени „центрове“, които обещават лукс, СПА и психотерапия, но едва ли ще им решат проблема. Държавата предпочита да делегира справянето с подобни проблеми на НПО-та, а тя да „дигитализира“ каквото е останало от здравната ни система.

Ето това са само част от нарушените права на психично болните, за които отговорността носят точно управляващите. Само че е далеч по-лесно да направиш работна група, отколкото нормално здравеопазване. Второто иска и работа, и мислене, а това не всеки го може.