С походката на римска жрица

С походка именно като на римска жрица се разходихме тез дни из Рим – аз, дългата ми пола и голям куп приятелско-колегиални души, с ударение на и-то.

Леката ми клаустрофобия и вродения стремеж да се притеснявам за гладните в Сомалия прераснаха в прединфарктно състояние някъде над източна Италия.

Добре че малко след това започнахме да се снижаваме, защото епизодът с полета щеше да завърши брутално. За пилота и главната стюардеса, не за мен.

Бележка: Не знам дали имат специален курс за обучение по дикция, но пилотът и стюардесите имат най-прекрасните и секси гласове в света. Да, в света. Край на бележката.

Кацнахме на летището в Чaмпино в ранни зори и първото „италианско“ нещо, което ме блъсна в съненото лице, бяха кедровите дървета.

Не знам дали ги подкастрят старателно в продължение на години или така си растат, но ми се прииска да си изкореня едно и да си го взема вкъщи. Влюбена съм в тия дървета от три години насам, който може да ми подари, моля.

Натъпкахме се, ама буквално се натъпкахме в едно автобусче, което ни стовари на първата метро-станция в Рим.

Бележка: Ако мисля да го карам така бавно и полека с моя пътепис, ще свърша някъде след Нова година.

Ватикана. Хостелът ни беше съвсем близо до него и логично беше първото нещо, което посетихме. Чак после, когато се върнах, прочетох в един сайт, че е по-добре да гледаш първо далечните места, а после близките, но какво ли пък разбират те.

Ватикана, също както Лас Вегас, е един от върховете на комерса. Честно. Последното, което можеш да намериш там, е святост. Площадът е грандиозен, с всички статуи на папи, кардинали или светци, така и не разбрах, наредени покрай катедралата Св. Петър.

Стъпалата към тази малка тераска окончателно ме убедиха, че страдам от лека форма на клаустрофобия.

Качвайки се по най-тесните стълби, в онзи участък, в който едната стена леко се накланя над главата ти, се чудех за това ли чакахме три часа на опашка заедно с хора от целия свят.

Пъплехме като малки мравчици в основата на най-големия християнски храм и аз не спирах да се питам къде е Бог.

Попитах дори Арменския поп. Ама буквално. Има негова статуя там, из дебрите на храма. То май в Рим само моя статуя няма, ама знам ли, може и да са направили вече.

Та говорех за качването. След кошмарното, ужасно, изморително, страшничко и клаустрофобично изкачване, с младежа се озовахме пред най-страхотната гледка, която можеш да си представиш - площада в краката ти.

Изведнъж заваля. Проливен, гръмотевичен и студен дъжд. А мислех, че Бог е милостив поне към тези, изкачили се най-близо до него.

След около час, мокри като шнорхели, успяхме да слезем обратно в катедралата. Няма спор, че мястото е много красиво. Рай за архитекти, скулптори и хора с далекогледи.

Няма как да се разгледа всичко, НЯМА. Но пък е имало духовник с името Пениси.

Финалното разбиване на крехката ми (явно) психика дойде със задължителното посещение на гробницата на папите, разположено в мазето на катедралата.

Как изглежда ли? Ами злокобно. Саркофази със скулптори на починалите папи – такива, каквито са били в момента, в който душата им се е срещнала с Господ.

По-новите гробове, включително и този на папа Йоан Павел Втори, са само с надгробни плочи и приятно осветени. Чакахме на опашка, за да разгледаме гробище.

Но пък дъждът спря, преоблякохме се, стоплихме се и тръгнахме към... друго гробище – Катакомбите.

Няма да скрия, че гробовете на папите ми подействаха зле и с младежа предпочетохме зелената пейка, палмата и къщичката, в която продават билети пред мрачните подземия, в които са се криели първите християни.

И понеже тези две силно емоционални разходки не бяха достатъчно като за първи ден, този-който-ни-развеждаше-из-Будапеща, реши да ни застреля, в най-добрия смисъл на тази дума, с незабравимата гледка на фонтана Треви (ударението е на Е) и скоростна обиколка на римския център.

Народ, народ, народ. От целия свят. И испанци. Чудя се как остава място за римляните. Чудя се дали изобщо има римляни в Рим или е оставен само за туристите.

Денят приключи отново с автобус в тъмна доба и най-размазващото стоварване на леглото от Будапеща насам.