Един университетски преподавател по литература едва ли ще има проблем с перфектната форма на стиховете, с находчивата игра на думи или смисъл, или с онези малки трикове, които правят поетичната реч сложен гердан от остроумия.

След дълго четене на лоша, важна (по някаква причина) и най-често – добра поезия, най-вероятно всеки би овладял формата.

Книгата „Изкуство на отлагането“ на Любомир Терзиев обаче е изключителна не проформа.

И не от формалност (каквато не ми се полага, защото не съм била негов студент), а съвсем искрено бих казала, че има на какво да се научим от нея (макар това да е далеч от смисълa на поезията, дори да е добра).

Например на търпение.

Защото сам авторът признава, че до момента дори не му е хрумвало да публикува собствените си произведения (а колко хубаво би било всеки да премисля толкова дълго дали си заслужава).

Решението обаче е взето – за добро.

Резултатът парадоксален дебют – привидно скромен, но всъщност - дързък в играта си с произведения, идеи и класици.

Различните отпратки – към англосаксонски поети, антични философи и модерни писатели са понякога скрити в пещера (Платон) или в буре (Диоген), но винаги достатъчно явно лични асоциации, за не бъдат кухи цитати.

Диалогът със собственото знание на Любомир Терзиев често съдържа смели реплики, разменени с боговете, калта и направените от нея Протагор и Платон, Библията, Лок и Кант – и така до самата смърт на идолите, донесена от Ницше.

И мъдростта или безумството, чрез което диалогът се осъществява, са плод не само на модерната ирония, а и на романтичния оптимизъм, който май наистина не свършва и до днес.

Поезията на Любомир Терзиев е наслада за онези, които обожават остроумието, съчетано с честност, но и с неприкрита нежност, слабост или страхове.

В нея метафизиката е скрита зад игра на думи, носталгията е кръпка, която ни предпазва от забързващия се ход на изтъканото време, и нищо не е еднозначно – нито смъртта и любовта (които много си приличат), нито сънищата и реалността (дори Декарт се е колебаел), нито измислицата време.

Понякога материята надделява и става път към смъртта, но доста често именно тя е насмешката на вселената над саморазрушителния и наперен дух.

„Изкуство на отлагането“ бе наречена от Ясен Атанасов “бяла врана” в българската литература. Няма нужда от допълнение, когато става дума за добра поезия.

Издава "Алтера".

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase