Риалити шоу без камера

Има честни хора. Заявявам го с абсолютната увереност днес, подписвайки се и удостоверявайки го с копие от личната ми карта, кръвна проба и отпечатък от пръст.

Има честни хора, колкото и да не ни се вярва. Те не са митични фолклорни легенди – разни градски същества, а живеят около нас и приличат на нас. Разликата е само, че наистина не са като нас. Поне като мен.

Нека да започна така... ако си намерите чанта, пълна с пари, на влаковата линия, едва ли ще тръгнете да издирвате собственика й. Дори загубен телефон на улицата, веднага си става наш. При нас късметът е да си намериш нещо изгубено от друг и то веднага да стане наше си. Някак си не мислим, че късметът в този случай е относително понятие. Докато ти се радваш, друг страда.

Преди месец-два губя служебен фотоапарат в Тайланд и не чакам никой да ми го върне. Преживявам го. След два дни брат ми, който по случайност ми е и колега, губи и втория служебен апарат, който е и доста по-скъп, по време на пънк концерт, и загубите вече представляват цифри, измерени в хиляди.

Карам брат ми да иде в полицията и да го обяви за откраднат, но едва ли има смисъл. И изгубен да е, си викам, няма шанс. На апарата - ни адреса ни пише, ни нищо.

И да го намерят дето се вика, кой ще ти го връща. То и да иска, не може да те намери. Пък и за какво да ти го връща, като ако го продаде, ще си купи половин Голф тройка.

Ясно е, въздишам аз. Ще се анулират кредитни карти и ще се задлъжнява към банки, но апаратът трябва да се възстановява. Та се купува нов апарат и се забравя за случката... (само брат ми няма да забрави, защото ми дължи доста пари)

И идва един странен ден.

Още не е минал и месец от загубата и младежът от снимката по-горе - Светослав или героят на нашият разказ, се появява в офиса на Инвестор.БГ (или на Dnes.bg, ако искаш го наречи) и казва, “Да, това е мястото”.

След което пита дали наскоро сме губили техника на концерт. “Да”, стъписан казвам аз.

“Е, имате късмет”, отговаря Светослав.

“Какъв късмет?” - си мисля аз. Само не ми казвай, че си намерил фотоапарат за 1700 кинта и си го донесъл обратно.

Да, истината е точно такава. Разбира се, следва въпросът как ни е намерил без да знае дори нашия адрес или кой дори е собственикът на апарата.

Светослав обаче е умно момче. Разгледал е снимките на апарата и е видял такива, на които брат ми е правил проби, като е снимал пейзажа от прозореца на офиса ни. Видял е и снимки на хора от екипа, които щастливо са се нащракали, когато сме купили апарата.

След кратко разследване Светослав намира офиса ни без да има точно представа къде се намира – единствено, че е на високо място. Логично намира и етажа, и нашия коридор, и офиса ни, ориентирайки се по лицата на хората, които вижда вътре.

Ние седим втрещени и си говорим как е възможно да има такива хора. Мълвата в коридора се разнася по-бързо от светкавица и всички въздишат как е възможно това.

Изключение прави единствено “известната журналистка Елеонора Пенева” /така я нарече един куриер/, която е дотолкова вглъбена в следващото театрално ревю или там каквото прави, че разбира с час закъснение, но и тя ахва, когато научава.

Светослав го черпим с една студена вода, защото наистина не сме подготвени. Каква ирония.

Разбира се, целият екип на Dnes.bg и Investor.bg сме адски признателни на Светослав и ще го почерпим, както трябва, по-късно и ОБЕЗАТЕЛНО.

Светослав си тръгва, без да иска награда, благодарности или грамоти (но ще го принудим да получи подарък от нас ;) .

Минават два часа и ние още продължаваме да коментираме случката с човека, който прави цяло разследване да открие собственика на фотоапарат, който може да бъде продаден като топъл хляб веднага за прилична сума.

Да, колкото и да си говорим, просто няма друг отговор на този въпрос, освен честност и доблест (и една дума с “Х”, както казва колежката Елена, ама не може да се сети за нея...)

И когато следващия път си намерим нещо на улицата, и вие и аз може да се замислим дали някой друг няма да му се зарадва повече от нас, най-малкото защото не очаква да си го получи обратно.

Не става дума за лев, пет, сто или мобилен телефон, фотоапарат, дамска чанта или портфейл.

Става дума за това, че вече не си вярваме дори на нас. Ние вече отдавна не сме честни със самите себе си. Никога не очакваме честност от хората, защото познаваме себе си и знаем как действат себеподобните ни.

Знаем какво представляваме и когато се появи един човек като Светослав, ние гледаме невярващо и се чувстваме отчайващо ниски.

В началото ви казах, че тези са между нас, а ние не ги забелязваме. Защото не знаем къде да гледаме. Всъщност е толкова лесно. Тези хора светят... те светят отвътре. Няма начин да ги сбъркате. Определено.

Аз не вярвах, че има хора като Светослав. Но има. Значи има шанс да бъдем честни пак.

И пак, благодаря, Светослав!

-------

Имате ли мнение по въпроса? Споделете го в блога на Dnes.bg.