Национален празник ли? Освобождение ли?

НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК, ЛИ?! ОСВОБОЖДЕНИЕ, ЛИ?!

            Винаги съм се удивявал, аджеба, какво празнуваме на 3 март!? Сан Стефански договор? Ама той е просто финал на руско-турската война, не носи никакви международни последствия за България, не очертава никакви устойчиви граници, дори не ни фиксира като независима европейска държава. Той е просто предварителен или прелиминарен договор, който временно успокоява две империи. Международният контракт, който урежда промените в Османската империя е подписан в Берлин на 13 юли 1878 г. Несправедлив за българите, да, но такива са историческите факти.

            Така още не мога да разбера какво празнуваме на 3 март? И моля без патриотарски изблици…

            Та на същите патриотари да припомня нещо скорошно. Национален празник 3 март стана през 1990 г. До тогава бе официален, наред с 9 септември, 1 май, 7 ноември, 8 март… Като национален е честван еднократно от комунистите през 1978 г. по повод 100 годишнината от Освобождението, после пак се нарежда в червената поредица.

            И нещо любопитно… Спомняте ли си големият митинг на СДС на 3 март 1990 г. На площада пред  бившия царски дворец? Забравил съм кой от ораторите повдигна въпроса, че това е подходящия национален празник и с доза ирония добави: „И освен всичко друго, тази дата е и рожден ден на нашия председател Желю Желев.” Последваха аплаузи от множеството и възгласи „Национален празник, Национален празник”. Не знам дали това е повлияло, но на 5 март , т.е. след два дни, последното комунистическо Народно събрание обяви датата за национален празник. Просто го припомням. За първи път го чествахме на 3 март 1991 г. Като национален.

            Иначе 3 март се чества през 1880 г. като „Ден на възшествието на престола на император Александър Втори”, а почти половин век най-популярният ни празник е „Св. Св. Кирил и Методий” – днешният 24 май.

            Тия дни пак се зачетох в публицистиката на великия овчар от Медвен. И установих за пореден път, че при последователя на Стамболов съвсем, ама съвсем няма и грам уважение към Русия, дори напротив. Ето малка част от статията на Захари Стоянов „Социализмът в България”: „Във време на Румелия продаваше се изцяло село Иникой. Отиде да го купува една руска баришня, която си е въобразила, че и братушката е такова животно, каквато е руският мужик.  Пазарлъкът с турците станал вече, когато се явява при баришнята една депутация от околните българи: навоселци, изворци, марковчени и пр. Те заявили на баришнята, че България не е Русия, че ако тя посмее да купи селото, то с балон трябва да слиза в имуществата си. И самите продавачи турци на същото основание на стари традиции отказали да продават своето имущество на едно лице”/В. „Свобода”, 20.12.1887 г./ И още малко от Захария в същата статия: „Когато нашите сиромаси освободители /простите солдати/ преминаха в България, още в Свищов те прехапаха език и почнаха да псуват „Проклети братушки! От какво се вие оплаквахте?”. Другояче не можеше и да бъде. Руският селянин, наречен мужик, спи на печката с цялото си семейство, на което за постелка и завивка служи мазния и миризлив кожух. Неговата изба, или къща, прилича на нашите кочини. За градинка, лозици, двор, нови дрешки и пр., той е петимен. Всичкото му съществование принадлежи на помещика, на пристава, на полосната старшина, на попа и пр.” /Текстът на Захари може да се открие и в „Захари Стоянов. Съчинения.” Том 3, 1966, стр. 213-217/.

             Винаги съм се питал от какво иде това ръбесто русофобство на народно-либералите Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, че и на консерваторите.

            Скоро открих едно от възможните обяснения. Става дума за пари, за много пари, които е трябвало да плати младата държава. И тук няма ни славянско единение, ни братска помощ. Има злато и окупация.

            И доказателствата са в официални документи, съзнателно крити и непопуляризирани от историци, анализатори, че и политици.

            Може да ги намерите и вие, уважаеми читатели.

            Според Указ № 1144, публикуван в „Държавен вестник”от януари 1884 г.  се оказва, че „братската помощ” по нашето освобождение е струвала на българския народ 10 500 000 книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези „книжни рубли” е точно 32.5 тона злато. Във въпросния брой на ДВ буквално четем: „Ний Александър I  с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер/аторски/ Войски, съгласно определението на Берлинский договор”. Т.е. 32.5 тона злато.

            Обърнете внимание на думата „окупация”, драги читатели! Излиза, че ний, българите сме платили за окупацията си, а не за освобождението си. Потвърждение за имперските амбиции за „Задунайска губерния” откривам и в първия том на издадената в СССР академична „История на България” през 1954 г., където на стр. 308 буквално четем: „Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели и използваше лозунга на една освободителна война”. Кратко и ясно, даже не е и цинично. Писано е от съветски учени, сталинисти, вероятно и интернационалисти.

            Е, донякъде сега разбирам защо гърми така гласът на великия медвенски овчар Захари Стоянов.

Не разумявам, обаче, какво честваме на 3 март?!...