Страшен филм

Не го интересува дали вратата е в регулация, дали е законно да строи гнездо там, дали Бойко Борисов няма да му състави акт – каца и започва да ражда противните си отрочета. И те с по няколкостотин крака.

Инсектът вече е в отвъдното или както се казва в приказките – превърнало се е в звездичка и ни гледа отгоре. Страхът ми обаче си седи константен и чака само някое подобно летящо говедо да ми се изпречи пред очите, за да надигне глава.

И именно страхът ми е причина от време на време да обръщам цели маси или поне столове в разни заведения, когато около мен се завърти хищна пчела. Или оса. Ще ме прощават, но никога не съм ги разглеждала достатъчно дълго и отблизо, за да знам отличителните им белези.

Мен обаче и от други неща ме е страх. Например от асансьори. За тях имам основателни доводи – няколко пъти /като дете, естествено, да си спомним за чичко Фройд/ са ме вадили от заседнали асансьори, а в един от случаите примоцията беше пълна – и токът беше спрял. Хем тъмно, хем заседнало.

Още по-страшният спомен е от един асансьор в Зона Б-5, който на 19-я етаж реши, че за разнообразие ще отвори само една от двете врати. Наложи се да се пътува още известно време до 21 или 22 етаж, където вратите благоволиха да се открехнат и посредством пълзене из тавански коридори с огромни висящи тръби се смъкнах отново до 19 етаж.

Освен това ме е страх и от стълби. Но само като слизам по тях. По време на изкачването съм безстрашна и храбра като лъва от „Вълшебникът от Оз“.

Слизането обаче е събитие, достойно за коментар от планинската контролно-спасителна служба в разгара на зимния сезон и специално в сезона на лавините. Веднъж взех една цяла площадка на един дъх. От най-горното до най-долното стъпало мина само миг, но последствията са вечни. Мисля, че оттогава нещо не съм добре с главата.

Единственото, за което съм щастлива, е, че нямаше свидетели на пътно-транспортното произшествие, които да пострадат заедно с мен. Както се случи с един нищо неподозиращ поп, слизащ безгрижно по стълбите на подлеза на „Плиска“.

Моя приятелка, с още по-развит ССС /Синдром на страха от стълби/, политна още на първото стъпало и поради липса на укрепления, понеже нормалните хора са се научили да слизат и да се качват още на невръстна детска възраст, се вкопчи в расото на отчето, свличайки го до земята /и попа, и расото/. Не съм сигурна дали той не я прокле, но по-скоро беше прекалено изненадан от случилото се, за да вика на помощ Антихриста.

След като разгледахме по-основните страхове, време е да споменем и този от високото. Страхът от високо. Отключващият момент за мен е този, в който котката ми скача на половин метър от земята /без засилка/ и се приземява върху тесния балконски парапет.

Оттам осъществява по-добро наблюдение върху тлъстите лешояди, които съседът отгоре храни с царевица от кевларен чувал, разпръсквана щедро с цели шепи - както върху птиците, така и върху нещастниците, минаващи пред блока. Та котката някакси успява да събере четирите си лапи върху парапета, а после, тъй като това е едно твърде елементарно упражнение за диването, започва да занича в кухнята на съседите.

Това вече изисква по-сложни акробатични умения, а именно: позициониране на двете предни лапи на съседския балкон и двете задни – на нашия. Вратът се протяга максимално напред, за да не остане нещо невидяно в кухнята, като например как комшията ходи пиян по гащи. А моят страх от високо достига критични стойности.

Подобен е страхът и на колежката Нели, която с трепет в сърцето очаква съвместния ни самолетен полет след 1 месец. И то в деня, в който има рожден ден. Отсега прогнозира колко е вероятно машината да падне, какъв е процентът вероятност да оцелеем и дали при излитането няма да получи необратими увреждания на вътрешните органи.

Тъй като нищо друго не помогна като метод за успокояването й, накрая просто й бе заявено, че дори и самолетът да падне, пак може да се намери някаква утеха в това – поне хората ще празнуват годишнината от рождението и смъртта й в един ден. Тоест няма да се хабят да пият и ядат два пъти годишно. Мисля, че подейства.

Откъдето и да го погледнеш е ясно, че няма безстрашни хора. Дори юнаците, които са се били с дракони и лами, брали са еделвайси през девет планини в десета и са се борили с гладни вещици, сигурно ги е било страх от комари или нощни пеперуди.

Просто братя Грим, Шарл Перо, както и авторите на Шехерезада, Султанка-мълчанка и Уралски приказки са ни го спестили, за да не сънуваме кошмари още от бебешка възраст. За което им благодаря.