"Икономист": Кюрдите искат собствена държава и я заслужават

Кюрдите, наброяващи поне 25 милиона, са един от най-многочислените народи в света без държава. Други малки нации в техния регион имат дом редом до арабите, персите и турците: евреите създадоха (или както казват те, възстановиха) Израел след Втората световна война; Армения и Грузия отново се появиха като независими държави след разпадането на Съветския съюз, припомня "Икономист".

Кюрдите два пъти са били близо до осъществяване на своята мечта - веднъж след Първата световна война и рухването на Османската империя, когато им беше обещана държава съгласно Севърския договор, и отново след Втората световна война, когато за десет кратки месеца на територията на днешен Северозападен Иран просъществува кюрдската република Махабад.

Сега кюрдският район в Ирак, в който живеят поне 6 милиона души, е независим във всичко освен по име. Той е единствената напълно функционираща част на тази окаяна страна. Районът процъфтява, откакто през 1991 г. Западът започна да го защитава от Саддам Хюсеин. Той заслужава да заеме своето място в общността на независимите нации, когато настъпи моментът за това.

Според принципа, издигнат преди век от американския президент Удроу Уилсън, нациите би трябвало да имат "безпрепятствена възможност за самостоятелно развитие". Дадена страна би трябвало да може да получи независимост, ако е в състояние да функционира самостоятелно, придържа се към демократичните норми и уважава своите малцинства.

За да бъдат изпълнени необходимите изисквания, иракските кюрди би трябвало да потвърдят (отново) с гласуване, че искат да имат собствена родина. Освен да е икономически и демократично жизнеспособна, новата държава трябва да може да бъде военно защитена и да се откаже от всякакво намерение да създава Велик Кюрдистан, откъсвайки парчета от Турция, Иран и Сирия. Тя има нужда от одобрението на своите съседи. И трябва да уреди отношенията си с правителството на Ирак, включително къде да прокара границата си.

По силите на кюрдите е да поддържат самостоятелна икономика. Те изнасят все по-големи количества петрол, а иракското централно правителство в Багдад най-после е съгласно на формула, която ще им позволи да запазят лъвския дял от печалбите. Те се надяват скоро да произвеждат по 800 000 барела на ден, струващи 17 милиарда долара на година по днешни цени.

Демокрацията е установена, макар и все още да не е съвсем ошлайфана. Иракски Кюрдистан има редовни избори, буен парламент, множество политически партии и шумни медии. Със сигурност съдилищата му са слаби, лидерите му са с феодални навици, журналистите му понякога са тормозени, а представянето му в областта на човешките права съвсем не е безупречно. Но той е по-демократичен от по-голямата част от региона и доста по-безопасен от останалата част от Ирак, въпреки че фанатиците от Ислямска държава настъпват към дългата му граница. Той е пожален от гледна точка на това, че в него рядко има самоубийствени атентати и зверства като извършваните от принадлежащи към различни общности въоръжени формирования в Багдад и на други места в арабската част на Ирак.

Регионалните политики са по-заплетен въпрос. Турция и Иран отдавна се противопоставят на независим Кюрдистан, установен върху взета от Ирак територия, страхувайки се да не би техните кюрди да се опитат да последват този пример, ако Иракски Кюрдистан стане притегателен център за съседни кюрдски бунтовнически движения.

Но дори в това отношение има напредък в полза на кюрдската кауза. Сирия, където е малко вероятно скоро да бъде възстановена централизираната държава, едва ли е в положение да възрази срещу отцепване на иракските кюрди. Иран изгражда прагматични връзки с тях.

Отношенията между Иракски Кюрдистан и Турция, която е най-загриженият съсед, забележително се затоплят. Засега изглежда, че кюрдите в Югоизточна Турция, които са доста по-многобройни от тези в Ирак, изоставят своето желание за отделна държава, като вместо това се стремят към автономия.

Освен това повечето кюрди в Турция, асимилирани в Истанбул и на други места, не искат да се отцепват. Следователно Турция може да приеме независим Кюрдистан до югоизточната си граница.

Дългосрочните перспективи също са добри. Други страни, основани на етнически принцип - например Албания, устояват на изкушението да включат територията на своите събратя в съседни държави. Нямащият излаз на море Иракски Кюрдистан ще има нужда от достъп до пазари за своя петрол, което прави още по-жизненоважно той да е в добри отношения със съседите си, особено Турция. Западните страни би трябвало да дадат ясно да се разбере, че независим Кюрдистан няма да получава помощ, ако разпалва страстите сред отцепнически настроени кюрди по своята граница.

Що се отнася до арабите в Ирак, колкото повече те не се справят с управлението на собствената си част от страната, толкова по-малко право имат да пречат на кюрдите да управляват своята. Отцепването създава прецедент в Близкия изток. Въпреки това иракските кюрди знаят, че трябва да работят със силите в Багдад и да водят трудни преговори за петрола.

От падането на Мосул (който е под контрола на Ислямска държава) Кюрдистан бавно се приближава към фактическа независимост със столица Ербил. Въпреки че ненормалниците от Ислямска държава надават вой пред портите на Багдад, засега не може да настъпи развод. Но когато дойде времето за това, отцепването би дало на кюрдите международна защита от всякакви опити на иракските араби да утвърдят контрола си със сила. Кюрдите искат собствена държава. Те я заслужават.

(БТА)