Изтанцувай страстта

Магията (любовна почти като във филма на Саура) започна още в началото на спектакъла – Белен Майа излезе на сцената и застана пред черната дъска с изписани думи и нарисуван триъгълник. След това бавно пусна метронома. Пое въздух.. и ни издуха.

Паднаха ни всички задръжки – няма слама, няма дърво. Тази жена танцува страхотно. Хищно. Но като птица. И като море. Давиш се във воалите на роклята й. Пробужда циганина в теб и той започва да пляска и да танцува заедно с нея и нейния феноменален секстет в постановката Dibujos (Рисунки).

Те рисуват с четката на страстта, а картините са както модерни, така и класически стил. Всъщност, спектакълът, който представи в София Белен Майа, е по-скоро стилизиран, отколкото автентичен. Направен предимно за публика, която и без цял живот да е слушала фламенко, би харесала както музиката (от по-мелодичното и хармонично фламенко), така и танцуването.

Посланията и емоциите на сцената бяха ясни и въздействащи, особено ако отбираш какво подвикват докато си пеят, пляскат и танцуват (до мен хората се смееха, а аз бях просто увлечена от емоцията и в тотално езиково неведение).

Дори и да не разбираш обаче, ти е съвсем ясна идеята на тази музика. В нея има абсурден до болка драматизъм, пред който сапунените истории са като сухарски философски трактати. Допълнен с истерията на препускащите гласове, които се лутат между правите и чисти тонове и богатата орнаментика, между крясъка и нежното пеене, драматизмът се движи по скалата на пеенето. Всяка фраза разказва приказка, но и самият спектакъл беше разказване на една магична реалност.

Рисунката започна със спокойно пеене, на половин глас, с повече нежност, отколкото страст. Танцуването на Белен беше ефирно и въздушно, почти безшумно. С развитието на спектакъла обаче движенията ставаха все по-резки, роклите все по-богати, цветята в косата й – по-парещи, цветовете по нея – по-огнени. Погледът – ключов момент във фламенко-изразяването, ставаше все повече изпод вежди, очите – по-черни и физиономията - по-предизвикателна.

Цялата система (ако има такава), по която се движеше музиката, беше като лутане, като теза и антитеза, винаги имаше противопоставяне на крайности. Долу-горе, бавно-бързо, тъмно-светло, полет - силов ритъм. Певците по особено силен начин предадоха това – истеричните им песни ту се издигаха нагоре, ту – като отговор - слизаха в ниското и тихото.

Накрая, когато преживяхме кулминацията и няколкото величествени моменти с наистина впечатляващия китарист на Белен Майа – Хосе луиз Родригес, шоуто завърши.

И може би точно тогава – на биса с изключени микрофони - се получи магията, която ме изпълни колкото за целия концерт преди това.

Целият екип се събра на сцената и на абсолютната тишина, която съзнателно се стараехме да пазим, затанцуваха, ипровизираха – все едно са в своя квартал, пред къщи с олюпената китара и се забавляват искрено, душата им танцува, надиграват се. Беше наистина адски забавно и приятно.

Изобщо – едно наистина запомнящо се силно преживяване в червено, като огън, като страст, като роза, като... фламенко.

Още по темата