Съботна история: Моряците завзеха кораба

27.02.1993 - 00:56

Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба.

Защо има толкова малко интересни хора? От милиони срещаш само неколцина. Трябва ли да продължаваме да живеем като сив и скучен вид? Като че ли единственото, което им се удава, е Насилието. Много са добри в това. Истински разцъфтяват в тази среда. Лайняни цветя, които ни усмърдяват живота. Проблемът е, че се налага да продължавам да общувам с тях. Ако искам лампата ми да свети, ако искам компютърът ми да работи, ако искам в тоалетната ми да има вода, да си купя нови гуми, да ми извадят зъб или да ми разпорят корема, трябва да продължавам да общувам. Тези кретени са ми нужни заради такива досадни дреболии, въпреки че ме отвращават. Отвращение, това е точната дума.

Те обаче измъчват съзнанието ми с некадърността си в жизнено важни области. Например всеки ден, докато карам към хиподрума, сменям каналите на радиото, търсейки музика, свястна музика. Всичко, на което попадам, е некадърно, унило, безжизнено, немелодично, апатично. Въпреки това някои от тези песни носят милиони и създателите им се смятат за истински хора на Изкуството. Това са ужасни, ужасни глупости, които дълбаят съзнанието на младите. Това им харесва. По дяволите, дай им лайна и ще ги изядат. Не разбират ли? Не чуват ли? Не чувстват ли промиването, баналността?

Не мога да повярвам, че няма нищо. Продължавам да сменям станциите. Имам тази кола от по-малко от година, но копчето на радиото вече е изтъркано. В черната боя има бяло петно, като оголена кост, което сякаш ме гледа.

Е, да, има класическа музика. Ще трябва да се задоволя с нея. Тя обаче винаги е на мое разположение. Слушам я по три-четири часа нощем. Затова постоянно търся друга музика. Нея просто я няма. А трябва да я има. Това ме притеснява. Чувствам се измамен. Помислете колко хора никога не са чували свястна музика. Нищо чудно, че са кисели, нищо чудно, че убиват, без да се замислят, нищо чудно, че нямат сърце.

Какво мога да направя? Нищо.

Филмите не са по-свестни. Слушаш или четеш критиците. Страхотна лента, казват те. Отиваш да гледаш въпросния филм. Седиш в залата и се чувстваш като глупак, чувстваш се ограбен, измамен. Досещам се за всяка сцена, преди да я видя. И очевидните мотиви на героите, стремежите им, желанията им, важните неща за тях са толкова инфантилни и жалки, толкова отегчително тъпи. Любовните сцени са унизителни, изтъркани, глупави.

Мисля, че повечето хора гледат прекалено много филми. Критиците – със сигурност. Когато твърдят, че филмът е страхотен, имат предвид, че е хубав в сравнение с другите филми, които са гледали. Те са загубили способност за преценка. Затъпяват от гледане на още и още нови филми. Те просто не знаят, загубили са нишката. Забравили са кое е истински скапано, а то е почти всичко, което гледат.

Да не говорим за телевизията.

Дали като писател... и аз съм един от тях? Ами...Като писател аз трудно чета чужди писания. Просто не намирам какво да ме грабне. За начало, те не знаят как да подреждат редовете, абзаците. Дори когато гледаш написаното отдалеч, изглежда скучно. А ако се зачетеш – още по-лошо. Няма ритъм. Няма нищо изненадващо или свежо. Няма хазарт, няма огън, няма живот. Какво правят тези хора? Изглежда като тежък труд. Нищо чудно, че повечето писатели казват, че за тях писането е мъчително. Много добре ги разбирам.

Понякога, когато пиша и нямам вдъхновение, съм пробвал други неща. Поливал съм листовете с вино, държал съм ги над клечка кибрит и съм прогарял дупки в тях.

– Какво ПРАВИШ там? Мирише ми на изгоряло.

– Няма нищо, мила, всичко е наред...

Веднъж кошчето ми се запали. Изнесох го на балкончето и го залях с бира.

За собственото ми писане ми помага гледането на боксови мачове. Как се използва ляв прав, десен кръстосан, ляво кроше, ъперкът, париране. Обичам да гледам как се млатят, как се нокаутират. Трябва да се научи нещо от това, нещо да се приложи в писането, в начина на писане. Човек има само един шанс и той отминава. Остават само листове хартия и може би със същия успех можеш да ги запалиш.

Класическата музика, пурите и компютърът карат думите да танцуват, да ликуват, да се смеят. Кошмарният живот също помага.

Всеки ден, когато отида на хиподрума, знам, че пропилявам часовете си. Но все пак ми остават нощите. Какво правят другите писатели? Застават пред огледалото и оглеждат ушите си. После пишат за тях. Или за майките си. Или за спасяването на света. Е, за мен могат да го спасят, ако не пишат тези скучни неща. Тези слаби, сухи глупости. Стига! Стига! Стига! Имам нужда от нещо да чета. Няма ли нищо за четене? Съмнявам се да има. Ако намерите нещо, кажете ми. Всъщност не, не ми казвайте. Знам – вие сте го написали. Откажете се. Идете да се изпикаете.

Спомням си едно дълго гневно писмо. Авторът му твърдеше, че не съм имал право да казвам, че не харесвам Шекспир. Твърде много млади хора щели да ми повярват и никога нямало да прочетат Шекспир. Нямал съм право да заемам такава позиция. Безкрайни писания на тази тема. Не му написах отговор. Но ето тук ще му отговоря.

Да го духаш, мой човек. Толстой също не го харесвам!

Превод от английски: Марин Загорчев

"Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба" на Чарлс Буковски е издаден у нас от ИК ФАМА

_________________________________

Съботна история е нова рубрика на Dnes.bg, която ще среща читателите ни с качествената литература. Съботна история ви предлага кратко бягство от новините през уикенда с кратки сюжети от български и световни автори.