"Великата красота" през погледа на Паоло Сорентино

Паоло Сорентино е роден в Неапол през 1970 г. През 2001 г. игралният му дебют – драматичната комедия „Един мъж в повече”, е селектиран за фестивала във Венеция и е оценен както в родината на режисьора, така и извън нея. Филмът отбелязва и началото на дългото сътрудничество между него и любимия му актьор Тони Сервило. През 2004 г. Сорентино снима втория си игрален филм – „Последствията на любовта”, който е включен в конкурсната програма в Кан. Филмът жъне голям успех и множе­ство награди, включително пет „Давид на Донатело”. Две години по-късно Паоло Сорентино отново е в Кан със „Семейният приятел”. С четвъртия си филм „Il Divo” – портрет на италианския премиер Джулио Андреоти, той печели наградата на журито в Кан през 2010 г. и е номиниран за 16 награ­ди „Давид на Донатело”.

Как се роди идеята за този толкова римски филм?

Винаги съм мислил за филм, който да изследва противоречията, красотата, сцените, на които съм присъствал, и хората, с които съм се срещал в Рим. Това е един прекра­сен град, успокояващ и същевре­менно пълен с неуловими опаснос­ти. Под опасности имам предвид менталните авантюри, които не водят наникъде. В началото става­ше дума за амбициозен проект без ограничения. За неговото конкре­тизиране ми бе необходима пресе­чна точка, каквато се оказа образът на Джеп Гамбардела, който се по­яви на финала и направи възмож­на и по-малко объркана идеята за филма. В крайна сметка „Великата красота” се оказа един изтощите­лен, макар и много увлекателен за осъществяване проект.

Що се отнася до режисурата, този филм изглежда по-мал­ко бароков от предишните Ви творби...

Вероятно. Това е априори един „плътен” филм. В подготвителната фаза забелязах визуалното прето­варване, що се отнася до декорите, костюмите, големият брой актьори, необходими за разказа. Когато за­почнаха снимките, избрах да спаз­вам малко дистанция. Реших, че ре­жисурата трябва само да съпътства цялата тази „плътност”.
Заради някои свои аспек- ти филмът може да се наре­че „Sorrentino Roma”. Дали идеята да се поеме по пътя на

„Сладък живот” беше сред от­правните Ви точки? А и също както във филма на Фелини, протагонистът е преди всичко наблюдател...

В моите проекти протагонис­тът най-често е наблюдател на външния свят, което се превръща в основна причина за съществува­нето на филма, а личната история е по-скоро стечение на обстоятел­ствата. Разбира се, „Рим” и „Сладък живот” са филми, които не можеш да се преструваш, че не познаваш, когато се заемеш с история като тази, която аз реших да заснема. Това са два шедьовъра и едно прос­то правило казва, че шедьоврите се гледат, но не се имитират. Опитвам се да го спазвам. Но също така е вярно, че шедьоврите преобръщат начина, по който ние чувстваме и възприемаме нещата. Те ни на­правляват, въпреки нас. Затова не мога да отрека, че тези два филма са се вписали по незаличим начин в мен и са могли да направляват моя филм. Само се надявам, че са ме направлявали в правилната по­сока.

Фактът, че протагонистът (в изпълнението на Тони Сервило) е по-възрастен от персонажа на Марчело Мастрояни, променя същината на разказа: има по-го­ляма безнадеждност по отноше­ние на творческия акт...

Един писател постоянно е об­зет от идеята, че трябва да извле­че полза, в творчески аспект, от собствената си биография. И ако тази биография, както в случая с Джеп Гамбардела, системно от­скача към повърхностното свет­ско лустро, към едно безсмислено празнословие, към слуховете, све­дени до инстинктивна дребнавост, то извличането на полза е невъз­можно. Именно заради това той постоянно цитира Флобер. Меж­дувременно годините минават за Гамбардела и най-голямото му отчаяние е в резултат на възрас­тта. Той постепенно губи енергия и разполага с все по-малко време, а щастието изглежда изгубено или никога несъществувало. Удоволст­вието се свежда до механика, коя­то в самата си същност противоре­чи на принципа на удоволствието. Остава му само срещата с ностал­гията на невинността, която пер­сонажът може би отъждествява с една моментна форма на нещо друго, доста отдалечено от него­вата история: блаженството. Едно състояние за завиждане...

Във филма често има пре­пратки към Флобер и към сми­съла на небитието...

Марио Солдати, велик писател и режисьор, казваше, че Рим, по очевидни причини, е столицата, която повече от всички останали е способна да предаде смисъла на вечността. Но, добавяше той, ка­къв е смисълът на вечността, ако не същността на небитието?