Секретни досиета: Как нацисти са били избирани да управляват Западна Германия?

В продължение на почти три години Фридрих Карл Виалон бил един от типичните „убийци зад бюрото“, които поддържали бюрократичната машина на Холокоста в движение.

Разположен в окупираната от нацистите Рига през 1942 г., неговата задача била с неговите служители да ограбят каквото могат по време на арестите в балтийските държави - бижута, ботуши, зимни палта, музикални инструменти, златни пломби, извадени от устите на екзекутирани евреи. Една от тях дори била имплантирана в устата на един от неговите секретари.

Виалон изпълнявал тази задача с мрачна старателност, увеличавайки броя на еврейските работници в региона от 6000 на 13 800 и лично контролирайки конфискацията на вещи при обиски на къщи и в близкия концентрационен лагер на SS в Саласпилс.

Въпреки това той не плаща никаква цена за тези престъпления. Напротив: само пет години след края на войната е назначен за ръководител на бюджетния отдел в министерството на финансите на Западна Германия.

Три години по-късно канцлерът Конрад Аденауер назначава Виалон за ръководител на отдела по финанси и икономика в собствения си кабинет. Виалон се пенсионира през 1966 г. с щедра държавна пенсия и умира в началото на 1990 г., пет месеца след падането на Берлинската стена.

Първият систематичен анализ на личните досиета на ранната западногерманска канцелария, проведен от историка Гуннар Таке от университета в Щутгарт, показва, че истории като тази на Виалон са били толкова чести, че са нормални през 50-те и 60-те години.

Той установил, че от 107-те висши служители в канцеларията между 1949 и 1970 г. 57 са били твърде млади, за да заемат влиятелни постове по време на нацистката диктатура. От останалите 50, 20 са заемали средни или висши постове в Третия райх, вариращи от офицери във Вермахта и Гестапо до влиятелни административни длъжности или назначения за надзор на окупираните територии. Повечето от тези лица, като Виалон, също са били членове на нацистката партия.

Други 27 са били „конформисти“, които са работили като бизнесмени, младши служители и академици, които са показали лоялността си към режима на Хитлер, като са се присъединили към управляващата партия или други държавно спонсорирани нацистки групи.

Това оставя само трима държавни служители, които очевидно са били срещу диктатурата: двама „вътрешни емигранти“, които са критикували нацистката идеология без да се присъединяват към опозицията, и първият шеф на кабинета на Аденауер, Ото Ленц, който е бил арестуван заради личните си връзки с някои от участниците в неуспешния заговор „Операция Валкирия“ за убийството на Хитлер през 1944 г.

С други думи, 40% от персонала на Аденауер, които били достатъчно възрастни, за да са направили кариера в Третия райх, преди това са били важни зъбни колела в нацистката администрация, а 94% лоялни към Хитлер.

Това не билослучайно. Аденауер, който управлява Западна Германия от 1949 до 1963 г., работел обсесивно, за да установи личен контрол над институциите на федералната държава. Заедно с Ханс Глобке, бивш служител на министерството на вътрешните работи на Третия райх, който станал негова дясна ръка от 1953 г., Аденауер изградил властова база, центрирана около мрежи от лоялни лица, които дължали кариерата си на неговата подкрепа. Голяма част от тези държавни служители преди това бяха изкачили кариерната стълбица под нацистите.

Когато Аденауер бил атакуван за тези назначения от политическите си опоненти, той твърдеше, че нямал избор: единственият начин да се изгради функционираща държава от руините на Втората световна война било да се разчита на хора, които разбираха как да направят нещата да работят, дори и да бяха сериозно компрометирани от миналото си.

Изследването на Тейк обаче сочи, че истинският мотив е бил много по-циничен. Архивите показват, че Глобке, с насърчаването на Аденауер, активно е подкрепял приятели от епохата на Третия райх за постове в държавната администрация, с надеждата, че те ще му предоставят информация и ще му правят услуги.

Тези служители са били удивително еднородни: католици, от горната средна класа, социално консервативни адвокати, непропорционално много от тях от родния на Аденауер и Глобке Райнланд и често с черни точки в автобиографиите си от годините преди 1945 г.

Тези черни точки често са били прикривани по време на процеса за денацификация в първите години след войната, като членовете на мрежите си предоставяли взаимно „сертификати Persil“ – препоръки, които подвеждащо заявявали, че ръцете им са чисти от престъпленията на нацисткия режим.

През 1969 г. е направен закъснял опит да се съди Виалон, но съдът е постановил, че няма достатъчно доказателства, че той е знаел за масовите убийства.

Таке счита, че Аденауер и Глобке умишлено са дали предимство на бившите служители на Третия райх пред по-малко компрометирани алтернативни кандидати, като по-възрастни държавни служители, които са отишли в „вътрешно изгнание“ след 1933 г., или германци, които преди това са работили за британските и американските военни окупационни власти.

Тейк категорично заявява, че Аденауер не се е опитвал да възстанови нещо подобно на нацистката идеология, а по-скоро е искал да си осигури позицията с методи, които често са граничели с авторитаризъм. Той сравнява Западна Германия под управлението на Аденауер с Унгария под управлението на Виктор Орбан днес.

Проучването е публикувано в книгата „Канцеларията: западногерманската демокрация и нацисткото минало“ от Таке, Юта Браун, Надин Фройнд и Кристиан Ментел.

В продължение на няколко десетилетия след войната британските власти често се тревожеха, че западногерманците отново ще станат жертва на дясна демагогия.

Сега, когато „Алтернатива за Германия“ (AfD) стана първата крайнодясна партия, която поведе в националните проучвания от 1945 г. насам, нараства интересът към това как младата следвоенна демокрация се стабилизира, въпреки че е управлявана от толкова много остатъци от Третия райх.

Тейк казва, че „отличната и стабилна“ конституция на страната, изготвена с помощта на британски юристи, е изиграла значителна роля, както и „икономическото чудо“, което започна през 50-те години, и „дълбокото наследство“ от предишните продемократични бунтове през 1848 и 1918 г.