Град в руини: Хиляди в Костантиновка оцеляват под бомбите

Вихрушката на войната в източна Украйна не оставя на Евгений Ткачев много време за размисъл, но преживявания като това се натрупват като тежест. Всеки ден 55-годишен мъж рискува живота си, като влиза един или няколко пъти в град Костантиновка с брониран микробус на НПО „Пролиска“ заедно с шофьор.

Те се движат с пълна скорост по път, който на някои участъци е покрит с мрежи, като че ли за да образува тунел, който безуспешно се опитва да предотврати атаките на дронове. Няма значение, че синият автомобил се движи с напълно видими знаци на хуманитарната организация, пише испанският El Pais.

Костантиновка, в източната част на Донецк, е подложена 24 часа в денонощието на обсада от дронове, артилерия, ракети „Град“ и въздушни бомби от войските на Кремъл, които се намират на около четири километра.

„Преди месец не е имало толкова много атаки през деня, колкото сега“, твърди Ткачев. „Те атакуват дори в часовете, когато няма комендантски час, когато се извършват евакуациите. Не им пука, че в тези часове повече хора излизат на улицата“, добавя той.

В опита си да напреднат и да превземат града, стрелят по всичко, цивилно или военно. Те вече почти са разрушили град, в който от 70 000 жители преди войната са останали само няколко хиляди. Киев контролира само 30% от провинция Донецк и почти нищо от Луганск. И двете съставляват региона Донбас, индустриалната крепост на изток, която толкова обсебва руския президент Владимир Путин.

Няколко съседи се приближават почти безшумно, за да вземат хляб и вода от задната част на микробуса. Трябва да преминат през всякакви отломки и безкраен килим от листа, паднали от дърветата, подтикнати от взривната вълна на експлозиите.

Те се движат като призраци, пеша или с велосипеди, подтиквани от императива да оцелеят, дори и да знаят, че от въздуха са под постоянен надзор от страна на руснаците. Сцената, доминирана от разруха и опустошение, има всичко необходимо за заснемането на филм.

„Евакуация, евакуация!“, вика многократно Ткачев, за да го чуят. Гласът му се отразява от огромното количество отломки, докато стъклата под ботушите му също обявяват пристигането му. Следвайки стъпките му, човек се пита дали наистина в този ад все още има хора и, в същото време, с какво аргументират решението си да не го напуснат. Не става въпрос само за бомбардировките. Няма вода, ток, отопление... и само да отидеш до магазина, който все още работи, или да напълниш кофата с вода от кладенеца е мисия с висока степен на риск.

Влад, шофьор на НПО „Пролиска“, влиза в Костантиновка, която преди конфликта е имала около 70 000 жители, за да евакуира съседите пред обсадата на войските на Кремъл, които се намират на около четири километра.

„Дроновете летят като мухи. Без спир. Трябва да тичаме, да вървим бързо. Без да спираме“, описва 56-годишният Олег Бородим, който е издържал в Константиновка, докато преди няколко часа въздушна бомба е разрушила напълно пететажната сграда, в която е живял. Той и останалите съседи, които са прекарали нощта в мазето, са се спасили по чудо. Седнал в задната част на микробуса, мъжът проверява паспорта си, докато пие вода и яде малко хляб, без да може да спре треперенето на ръцете си.

На улиците на този град почти не се виждат военни, където, за разлика от други места, като Покровск, градската битка все още не е започнала. Почти не се виждат да се движат с превозни средства, за да избегнат да бъдат атакувани.

Фургонът на „Пролиска” се движи колкото може по-бързо, избягвайки бомбени кратери, съборени електропроводи, останки от фасади на сгради и изгорели скелети на автомобили. Понякога трябва да се обърне, защото е невъзможно да продължи. Друг път прави опасни заобикалки, за да стигне до правилния адрес, защото няма навигатор, който да показва местоположението. Изненадващо е обаче, обяснява членът на Proliska, че въпреки разрушенията, някои магазини и част от пазара продължават да функционират, или че има таксита и частни шофьори, които печелят добре под бомбите, за да помагат на хората, например, да получат пенсиите си.

Тази НПО позволява на евакуираните да вземат някои вещи и своите кучета или котки, например, но не и електроуреди.

Някои съседи се възползват от присъствието на мисията на НПО, за да поискат вода и храна за домашните си любимци. На връщане към дома си, от другата страна на улицата, над главите им свисти артилерийски снаряд, който в крайна сметка пада в околността. Те само навеждат глави и продължават да вървят, сякаш нищо не се е случило. Рутината на войната.

Ткачев изчислява, че когато фронтът погълне тези градове, както се случи в Бахмут или сега в Покровск, около 10% от населението обикновено остава. Той оценява, че 6000 или 7000 души все още могат да са в Костантиновка, от които поне хиляда са мъже в наборна възраст (от 25 до 60 години) и се крият, за да не се явят в армията. Някои се крият заедно със семействата си, дори с непълнолетни, чието присъствие в районите на фронта е забранено от закона.

Служителят на НПО е идентифицирал няколко групи жители, които обикновено не напускат, разказва той с опита на човек, който вече от дълги месеци евакуира хора от фронта.

„Първата група, и най-малката, са тези, които чакат Русия, така нареченият руски свят. Те вярват, че утре ще ядат вкусно сладолед, вдругиден – колбаси за 2,20 рубли (0,024 евро), а на следващия ден най-накрая ще ни затворят всички сектанти и ще отнемат фабриките на капиталистите“, обяснява той. Вторите също чакат Русия, но „не защото вярват в този руски свят, а защото го виждат като единствената си възможност да се съберат със семействата си“, тъй като в Донецк почти всички имат роднини в Русия. Много от тях, обяснява той, са възрастни хора, които нямат нито финансовите средства, нито здравето да пътуват до мястото, където живеят роднините им, „така че просто чакат да се съберат с тях“.

В същия приют, в състояние на шок от бомбардировката, претърпяна няколко часа по-рано, Олег Бородим не вярва, че Украйна ще успее да задържи Костантиновка.