Турция с нова ракета: защо Западът реагира толкова остро

През май Турция представи „Йълдъръмхан“ – своя първи проект за междуконтинентална балистична ракета – ход, който изненада дори мнозина от турската отбранителна общност. Дотогава общественото внимание в Турция беше насочено предимно към системи с къс и среден обсег, като "Тайфун" и "Ченк". Нямаше никакви публични индикации, че Анкара е готова да представи ракета с предполагаем обсег от 3 700 мили. Някои в Турция видяха в това горда веха за отбранителната промишленост на страната. Други сметнаха за преждевременно да се представя "Йълдъръмхан" като голяма победа, докато оперативните ѝ способности все още не са доказани, пише за RS Фатих Коджаибиш, журналист и политически анализатор.

Реакцията в чужбина пое в друга посока. Някои западни коментатори, включително гласове от базираната във Вашингтон неоконсервативна Фондация за защита на демокрациите, представиха новата ракета на Анкара като доказателство, че Турция се стреми да наруши баланса на силите в Близкия изток и да действа като "нов Иран". Майкъл Рубин от неоконсервативния "Американски институт за предприемачество" спекулира, че Турция разработва ракетата, за да я използва срещу Индия в бъдещ конфликт за Кашмир, като зловещо предупреди, че "бурята вече се заражда" за такава битка.

В този контекст анализаторите представят един незавършен проект като непосредствена стратегическа заплаха за Европа, Израел, Индия и дори Съединените щати.

Тази раздвоена реакция разкрива по-големия проблем, който стои на дневен ред. "Йълдиримхан" не се отнася само до обхвата или полезния товар. Става въпрос за това как Турция иска да се позиционира в регион, който все повече се определя от ракети, дронове, системи за противовъздушна отбрана и съмнения относно устойчивостта на западните гаранции за сигурност.

Някои западни репортажи за "Йълдиримхан" се фокусираха по-малко върху самата ракета, отколкото върху нейното промоционално видео, което в един момент изглеждаше насочено към американска територия и даде повод на критиците да представят Турция като ракетна сила, подобна на Иран, а не като съюзник от НАТО, стремящ се да увеличи своите способности за възпиране.

Но би било подвеждащо да се тълкува видеото като официално турско послание за набелязване на цели. Видеото не беше публикувано от нито един официален държавен канал, а от независим дизайнер на анимация. По-скоро изглежда като недобре преценен рекламен ход, направен около събитието "Експо 2026", където ракетата беше представена, без да се обръща особено внимание на дипломатическите последствия. Във всеки случай, дори ако обявеният обсег от 3 700 мили се приеме за достоверен, той все пак не е достатъчен, за да се достигне континенталната част на САЩ от Турция.

Политическият контекст също прави тази интерпретация нереалистична. Тъй като президентът Доналд Тръмп и турският президент Реджеп Тайип Ердоган отново подчертават личните си добри отношения, трудно е да се повярва, че Турция е имала намерение да изпрати заплашително послание към Съединените щати.

Макар новите нападателни способности на Турция често да се разглеждат през призмата на нарастващите ѝ напрежения с Израел, Анкара също е отбелязала ракетните атаки на Иран срещу държавите от Персийския залив и американските бази, както и повтарящите се инциденти с изстреляни от Иран ракети, насочени към турското въздушно пространство. В този смисъл ракетата може да се разглежда и като косвено послание към Иран.

В Иран обаче ракетите са станали част не само от отбранителното планиране, но и от идентичността на режима.

Техеран демонстрира този капацитет чрез военни паради, видеоклипове на Корпуса на ислямската революционна гвардия и подземни бази. Някои ирански ракети са носели препратки към стихове от Корана, докато други са били украсени с директни политически лозунги като "Смърт на Израел" или "Израел трябва да бъде унищожен".

Представянето на "Йълдиримхан" от Турция се вписва в различен контекст. Ракетата беше показана на панаир на отбранителната промишленост, в по-малко помпозен тон и като един от няколкото новопредставени продукта. Най-забележителният елемент беше символиката върху самата ракета. В частта с бойната глава беше поставен подписът на Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на Република Турция. На корпуса ѝ беше изобразена фигурата на Йълдъръм Баязид, османският султан, чието прозвище означава "мълния" на турски език – препратка към бързината му и репутацията му на воин на бойното поле.

В Турция, където османското наследство и републиканската идентичност отдавна съществуват в напрежение, подписът на Ататюрк до образа на Йълдъръм Баязид изразява приемственост, а не символиката, фокусирана върху режима, каквато се наблюдава в Иран.

В статия за Анадолската агенция военният анализатор Кан Касапоглу описа турската програма за балистични ракети като "не само изграждане на национален капацитет", но и като способност, която запълва стратегическа празнина на ниво алианс. Анкара изглежда извлича същия урок, а именно, че въздушните и ракетните щитове сами по себе си не са достатъчни и че едновременно с това трябва да се изгради и настъпателно възпиращо средство.

Този избор не е само военен рефлекс, но и част от външнополитическа стратегия. Напоследък Анкара поставя по-голям акцент върху проактивната дипломация – от войната в Украйна и кризата в Иран до посредническите усилия в Африка и сътрудничеството в областта на отбраната с Европа.

Но Анкара също така признава границите на дипломацията, когато зад нея не стои военна сила. Ето защо се опитва да подкрепи дипломатическото си влияние с отбранителната си промишленост и военния си капацитет. В регионален план нарастващите политически инвестиции на Анкара в Пакистан, Катар, Саудитска Арабия и Сирия предлагат едни от най-ясните примери за това как дипломацията ѝ все повече върви ръка за ръка с партньорствата в областта на отбраната и сигурността.

Подобна тенденция се очертава и в Европа. След години, през които политическите спорове ограничаваха взаимодействието на Турция с Европейския съюз (ЕС) и големите европейски столици, ерата "Тръмп 2.0" спомага за изместването на нерешените разногласия на заден план. Плодовете на тази промяна включват подкрепата на Обединеното кралство за продажбата на изтребители "Еврофайтър" на Турция, индустриални партньорства с Италия и Испания, както и големи сделки в областта на отбраната с Полша, Румъния и Унгария.

Акцентът, който Ердоган поставя върху намаляването на зависимостта от чуждестранно произведено военно оборудване, се превърна във важна политическа тема, особено по време на предизборната кампания за 2023 г. За управляваща партия, изправена пред сериозни икономически предизвикателства, отбранителната промишленост остава един от най-силните ѝ поводи за гордост.

Представянето на "Йълдиримхан", подобно на други важни турски обявления в областта на отбраната, също имаше значителна вътрешнополитическа стойност. Проучване от 2024 г. установи, че 62,2% от анкетираните смятат, че напредъкът в отбранителната промишленост е засилил чувството им за сигурност, което донякъде обяснява широката ѝ популярност.

Дори основният опонент на Ердоган в опозицията, Озгюр Озел, позира с "Йълдиримхан" и приветства разработването му, което показва как големите отбранителни проекти могат да създадат редки моменти на съгласие между турското правителство и опозицията.

Това очевидно е полезно като вътрешнополитическо послание, но на практика не се е превърнало в разрив със Запада. Турция е част от същата по-широка тенденция, наблюдавана от Украйна и Тайван до Япония, Южна Корея и Европа, където страните изграждат по-голяма самодостатъчност, тъй като доверието в военните гаранции на САЩ отслабва.

Срещата на върха на НАТО в Анка през юли вероятно ще подчертае тези промени и ще изтъкне желанието на Турция за по-забележителна роля в рамките на алианса.

Ердоган отдавна представя напредъка на отбранителната промишленост на Турция,

включително бързо развиващата се и рентабилна технология за безпилотни летателни апарати, като постижения на собственото си лидерство – послание, което вероятно ще остане в центъра на кампанията му за преизбиране, ако реши да се кандидатира отново. Това е свързало тясно възхода на индустрията с политическия му имидж в съзнанието на обществото.

Но представянето на "Йълдиримхан", както правят някои критици, като любим проект на Ердоган и изводът, че Турция се превръща в ракетна сила, подобна на Иран, надхвърлят значително настоящите възможности на проекта.

На този етап "Йълдиримхан" е по-добре да се разглежда като израз на стратегически намерения, отколкото като оперативна способност. Неговото истинско значение ще зависи от изпитванията, точността, разполагането, оцеляемостта, командването и контрола, както и интеграцията на бойна глава.

Проектът вероятно ще продължи и след края на президентския мандат на Ердоган. Предвид възрастта му и конституционните ограничения, Ердоган може би изпълнява последния си мандат като президент и вероятно ще напусне поста си, преди ракетата да достигне масово производство и да придобие статут на надеждно средство за възпиране.

Новата ракетна програма идва и в момент, когато Турция модернизира въздушните си сили чрез програмата "Еврофайтър" и разработения в страната изтребител KAAN, като същевременно поддържа втората по големина в НАТО флота от F-16. Това показва, че Анкара инвестира сериозно и във въздушната си мощ като още един стълб на по-широката си отбранителна стратегия.

В средносрочен план Анкара вероятно ще се интегрира по-дълбоко в НАТО и в европейската архитектура на сигурността, като същевременно решително ще преследва локализацията на отбраната и ще разработва нови ракетни и оръжейни системи извън програмата "Йълдиримхан".